— Не знам — каза тя.
— Аз знам. Правило номер едно: грижи се за най-важното. Това си ти. Изчезваме.
Тя сви рамене и кимна.
— Сега ли?
Той стисна зъби и също кимна.
— Незабавно.
— Как?
— С джип през гората. Открих къде е автомобилният парк.
Отиваме там, взимаме джип и дотогава вече ще е достатъчно светло, за да открием пътя. В бараката на Боркен видях карта. Гората е пълна с пътеки на изток.
Холи кимна и Ричър се отдръпна от дървото. Тръгнаха по криволичещата пътека към Бастиона. Километър и половина в тъмното. Препъваха се в камъните, но не ругаеха — трябваше да си пестят дъха. Завариха поляната тиха и мрачна. Промъкнаха се зад кухнята към свързочната барака. Излязоха от гората. Ричър пристъпи напред и притисна ухо към шперплатовата стена. Никакъв звук.
Отново си послужи с медната тел и след десет секунди бяха вътре. Холи откри хартия и химикалка. Написа съобщението. Набра номера на Чикаго и въведе листа във факса. Подложи ръка и го пое на излизане. Натисна бутона за потвърждение. Не искаше да оставя следи. Изпълзя нов лист. На него беше изписано, че номерът на получателя е верен. Време на изпращане: пет без десет, петък, четвърти юли. Тя накъса двата листа на ситни парченца и ги пъхна най-отдолу в кошчето за боклук.
Ричър се разрови насам-натам и откри кламер. Последва Холи навън в лунната нощ и заключи вратата. Изтича отзад и откри мястото, където кабелът от антената минаваше през стената. Взе кламера и го прегъна няколко пъти, докато се счупи. Заби счупения край в кабела като карфица. Избута го напред, тъй че едва да стърчи от двете страни. Беше направил късо съединение между проводника от антената и фолиото в обвивката. Сигналът щеше да идва от ефира по кабела и после да заминава по фолиото направо към земята, без да достига приемника. Най-добрият начин да съсипеш една радиостанция. Счупиш ли я, ще я поправят. Така повредата е незабележима и техникът ще се бъхти до изнемогване, додето най-сетне му хрумне да провери.
— Трябва ни оръжие — прошепна Холи.
Той кимна. Промъкнаха се към оръжейната. Ричър погледна ключалката. Отказа се. Механизмът беше грамаден. Нищо нямаше да стане без инструменти.
— Ще взема глока от онзи, дето ме пазеше — прошепна той.
Холи кимна. Върнаха се между дърветата и тръгнаха към следващата поляна. Ричър се чудеше как да обясни вида си на Джоузеф Рей. Реши да му каже, че е бил телепортиран до ООН. И да обясни, че скоростното телепортиране понякога е опасно. Пропълзяха зад наказателната барака и се ослушаха. Тишина. Заобиколиха зад ъгъла. Ричър отвори вратата и видя срещу себе си деветмилиметров пистолет. Само че този път не беше глок, а зиг зауер. И не го държеше Джоузеф Рей, а Бо Боркен. Боркен стоеше на прага заедно с Малкия Стиви и се усмихваше радостно.
37
В четири и половина сутринта Уебстър нетърпеливо чакаше новата смяна. Джонсън, Гарбър и адютантът дремеха на столовете. Макграт беше отвън с телефонните техници. Вече привършваха. Работата отне повече време, отколкото предполагаха. Първо прерязаха телефонния кабел от Йорк и го насочиха към временна разпределителна кутия, която закрепиха в основата на един от стълбовете. После прокараха покрай пътя кабел от кутията до командния пункт. Включиха го в един от страничните изводи.
Но не излезе нищо. Поне на първо време. Техниците взеха да мърморят за милиметри, смущения и съпротивления. Работиха цели три часа. Вече бяха готови да обвинят несъвместимото армейско оборудване, когато се сетиха да проверят собствената си разпределителна кутия. Повредата се оказа там. Дефектен елемент. Смениха го и системата заработи идеално. В четири и половина Макграт ги изпращаше с хиляди заръки да си мълчат, когато Уебстър излезе при него. Погледаха как камиончето на техниците се отдалечава. Шумът заглъхна зад завоя. Уебстър и Макграт продължаваха да се взират в ясната лунна нощ. Стояха така пет минути, докато Макграт си допуши цигарата. Не разговаряха. Само гледаха в далечината на север и се питаха мълчаливо какво става там.
— Върви да събудиш момчетата — каза Уебстър. — Ще се оттеглим за малко.
Макграт кимна и тръгна към спалните фургони. Събуди Милошевич и Броган. Двамата спяха съвсем облечени върху кушетките. Станаха и се разкършиха. Слязоха по стълбичката и завариха отвън Уебстър, Джонсън и адютанта. Гарбър стоеше малко по-назад.
— Телефонната линия е готова — каза Уебстър.
— Вече? — изненада се Броган. — Мислех, че ще я прекъснем сутринта.
— Решихме да не протакаме — отвърна Уебстър и кимна към Джонсън. Жестът говореше недвусмислено: нали разбираш, човекът е разтревожен.
— Добре — каза Милошевич. — Ще я държим под око.
— Събудете ни в осем — заръча Уебстър. — Или По-рано, ако се наложи.
Броган кимна и тръгна на север към командния пункт. Милошевич го последва. Спряха един до друг да погледат планинските склонове под лунното сияние. Докато стояха, в празния команден пункт забръмча факс. Листът изпълзя с текста нагоре. Беше пет без десет сутринта. Петък, четвърти юли.
Броган събуди генерал Джонсън час и десет минути по-късно, точно в шест. Почука силно по вратата на фургона и след като не получи отговор, влезе и побутна стареца.
— Обаждат се от военновъздушната база „Питърсън“, сър — каза Броган. — Искат да разговарят с вас.
Джонсън се запрепъва към командния пункт по риза и панталони. За да не му пречи, Милошевич излезе при Броган в неясното утро. След пет минути Джонсън се появи на прага.
— Трябва да обсъдим положението — обяви той и отново изчезна вътре.
Милошевич отиде да събуди останалите. След малко те се зададоха. Уебстър и адютантът се прозяваха. Гарбър вървеше изпънат като бастун. Макграт беше облечен и пушеше. Кой знае дали изобщо бе лягал. Изкатериха се по стълбичката и насядаха около масата рошави, със зачервени очи.
— Обадиха се от „Питърсън“ — съобщи Джонсън. — На разсъмване пращат спасителен хеликоптер да търси ракетното поделение.
Адютантът кимна.
— Уставно положение.
— Основано върху догадки — каза Джонсън. — Смятат, че имат работа с механична или електротехническа повреда.
— Което се случва често — добави адютантът. — Ако радиото им се повреди, според устава трябва да го поправят. Ако в същото време се повреди и камион, трябва да спрат и групово да изчакат помощ.
— Готови за отбрана? — запита Макграт.
Адютантът кимна отново.
— Точно така. Да отбият от пътя и да чакат хеликоптер.
— Трябва ли да им кажем? — запита Макграт.
Адютантът се приведе напред.
— Там е въпросът. Какво ще им кажем всъщност? Дори не знаем със сигурност, че онези безумци са ги докопали. Все още не е изключено да имат повредено радио и камион.
— Надявай се — промърмори Джонсън.
Уебстър сви рамене. Знаеше как да се справя с такива случаи.
— Какво печелим? — запита той.
— Нищо не печелим — отвърна Джонсън. — Кажем ли, че ракетите са пленени, започва дандания до небесата, губим контрол над положението и признаваме, че сме нарушили заповедта на Вашингтон да кротуваме до понеделник.
— Добре, а какво губим? — запита Уебстър.
