Стоеше с пушка М–16 в ръцете. Само едно го плашеше — че може би ще се наложи да я използва.
Мълчаливо се втренчи в кучето, като че имаше работа с някой разхайтен войник. Строг, безмълвен поглед като физическа сила, като студен, смазващ натиск. Хладните, сурови очи не мигат. Стотици пъти бе успявал да се наложи над хората. Сега успя и с кучето.
Кучето беше обучено само отчасти. Ричър усети това. То знаеше какво да прави. Но не и как да го направи. Не беше обучено да пренебрегва реакцията на жертвата. Сега гледаше човека в очите и отстъпваше милиметър по милиметър, сякаш погледът притискаше мъчителна тежест върху тясното му чело. Ричър засили градуса на напрежение. Присви очи и оголи зъби. Направи гримаса като злодей от калпав филм. Главата на кучето клюмна. То завъртя очи нагоре, за да не изпусне човека от поглед. Опашката му провисна между краката.
— Седни — нареди Ричър.
Каза го спокойно, но твърдо. С мощно ударение на втората сричка. Кучето се подчини автоматично. Подви задни крака и седна. Другото изкопира движението му като сянка. Седяха и гледаха от долу на горе.
— Легни — каза Ричър.
Кучетата не помръднаха. Седяха и го гледаха с недоумение. Навярно бе сбъркал думата. Не познаваха тази команда.
— Долу — каза Ричър.
Те протегнаха предни лапи и се отпуснаха на земята. Продължаваха да го гледат.
— Стой — каза Ричър.
Изгледа ги, за да разберат, че не се шегува, и тръгна на юг. Наложи си да крачи бавно. След като мина пет метра през дърветата, спря и се обърна. Кучетата лежаха. Бяха извили глави и го гледаха как се отдалечава.
— Стой — заповяда той още веднъж.
Кучетата останаха да лежат. Той продължи.
От Бастиона долиташе шумът на хора. Шум на голяма тълпа, която се мъчи да пази тишина. Ричър го чу още докато беше на север от плаца. Мина през дърветата и заобиколи края на стрелбището. Излезе в гората зад столовата. Срещу кухненската врата. Описа широк кръг зад сградите, докато подбра подходящото място. Пропълзя напред да погледне.
Сред Бастиона се бяха събрали около трийсет души. Стояха на плътна група. Разширена отпред като грозд. Само мъже с маскировъчни униформи, въоръжени до зъби. Пушки, картечници, гранатомети, резервни пълнители из джобовете. Тълпата се люшкаше насам-натам. Рамене се докосваха и отделяха. Ричър различи Бо Боркен сред човешкото множество. Държеше малка черна радиостанция. Ричър я разпозна. Радиостанцията на Джаксън. Боркен я бе взел от джоба на Фаулър. Държеше я до ухото си. Гледаше унесено, сякаш току-що я бе включил и чакаше отговор.
40
Макграт трескаво измъкна радиостанцията от джоба си. Отвори я и се вторачи. Тя пращеше шумно в дланта му. Уебстър пристъпи напред и я взе. После се отдръпна зад скалата и натисна бутона.
— Джаксън? — изрече той. — Говори Харланд Уебстър.
Макграт и Джонсън се струпаха около него. Тримата клекнаха до скалата. Уебстър леко отдръпна радиостанцията от ухото си, за да чуват и другите. На завет под скалата, сред планинската тишина, чуваха пращене, съскане и нечие забързано дишане. След това чуха глас.
— Харланд Уебстър? — изрече гласът. — Бре, бре, голямото началство.
— Джаксън? — повтори Уебстър.
— Не — отговори гласът. — Не е Джаксън.
Уебстър се озърна към Макграт.
— Кой е тогава?
— Бо Боркен — каза гласът. — Днес май вече би трябвало да съм президент Боркен. Президент на Свободните американски щати. Но, моля ви, говорете ми без формалности.
— Къде е Джаксън? — запита Уебстър.
Настана мълчание. Не се чуваше нищо, освен тихия електронен шум от телекомуникационната технология на ФБР. Спътници и ултракъси вълни.
— Къде е Джаксън? — попита отново Уебстър.
— Умря — каза гласът.
Уебстър пак се озърна към Макграт.
— Как?
— Просто умря — каза Боркен. — Всъщност сравнително бързо.
— Болен ли беше? — попита Уебстър.
Ново мълчание. После се раздаде смях. Висок и писклив. Звучен, почти истеричен смях, който претовари слушалката, преля в остър металически звън и отекна от скалата до тях.
— Не, не беше болен — каза Боркен. — Съвсем здрав си беше до последните десетина минути.
— Какво му направихте? — запита Уебстър.
— Същото, което ще направя на генералската дъщеря — каза Боркен. — Слушайте да ви разправя с пълни подробности. Много внимавайте, защото трябва да знаете с кого си имате работа. Ние тук не си поплюваме. Няма шега, разбрахте ли? Слушате ли ме?
Джонсън се приведе по-близо. Потен и пребледнял.
— Смахнати копелета — изрева той.
— Кой е тоя? — запита Боркен. — Да не е самият генерал?
— Генерал Джонсън — потвърди Уебстър.
От радиото пак долетя смях. Тихо, доволно кискане.
— Пълна къща — каза Боркен. — Директорът на ФБР и председателят на съвета на началник-щабовете. За нас е чест, повярвайте ми. Но пък и раждането на една нова нация го заслужава.
— Какво искате? — попита Уебстър.
— Разпнахме го — каза Боркен. — Намерихме две дървета на метър едно от друго и го заковахме. Ако не слушате, генерале, ще сторим същото с дъщеря ви. После му отрязахме топките. Той пищеше и молеше да не правим това, но все пак го направихме. С малката няма как да го направим, понеже е жена и прочие, но ще намерим някакъв еквивалент, нали ме разбирате? Как мислите, генерале, дали ще пищи? Вие я познавате по-добре. Лично аз се обзалагам, че ще пищи. Мисли се за костелив орех, но като види отблизо ножовете, бързичко ще запее на нов глас, сигурен съм.
Джонсън пребледня още повече. В лицето му не остана и капка кръв. Той се отпусна назад и тежко седна с гръб към скалата. Устните му беззвучно мърдаха.
— Какво искате, мръсни негодници? — изкрещя Уебстър.
Отново настана тишина. После гласът заговори спокойно и твърдо.
— Искам да спрете да ми крещите. Искам да се извините за грубия тон. Искам да се извините, че ме нарекохте с обидни думи. Аз съм президент на Свободните щати и в известна степен ми се полага учтивост и уважение, не смятате ли?
Гласът бе тих, но Макграт го чуваше съвсем ясно. Той тревожно погледна Уебстър. Бяха на път да загубят още преди да са започнали. В такива случаи най-важното правило беше да преговарят. Да накарат противника да говори и постепенно да надделеят. Класическа теория на обсадата. Но да се извинят в самото начало за грубо държание значеше край на всички надежди за надмощие. Все едно сами да си вържат ръцете. Оттам нататък се превръщаха в марионетки. Макграт енергично поклати глава. Уебстър кимна. Мълчаливо. Само държеше радиостанцията, без да говори. Знаеше си работата. И друг път бе попадал в подобно положение. Няколко пъти. Познаваше протокола. Сега първият проговорил щеше да се окаже по- слаб. И нямаше да е той. Двамата с Макграт гледаха надолу и чакаха.
— Чувате ли ме? — попита Боркен.
Уебстър продължи да гледа надолу. Мълчеше.
