— Чувате ли ме? — повтори Боркен.
— Какво си намислил, Бо? — спокойно запита Уебстър.
От ефира долетя гневно дишане.
— Прекъснахте ми телефонната линия — каза Боркен. — Искам да я възстановите.
— Не сме — възрази Уебстър. — Телефонът ли не ти работи?
— Факсовете — каза Боркен. — Не получавам отговор.
— Какви факсове?
— Не ме баламосвайте. Знам, че сте прекъснали линията. Искам да я оправите.
Уебстър намигна на Макграт.
— Добре — каза той. — Можем да го направим. Но първо ти ще направиш нещо за нас.
— Какво? — попита Боркен.
— Холи. Доведи я на моста и я остави там.
Пак настана мълчание. После смехът избухна отново. Висок и писклив.
— Не се хващам на тая въдица — заяви Боркен. — Никакви споразумения.
Уебстър кимна. Заговори по-тихо. Като най-кроткия човек на света.
— Чуйте, мистър Боркен. Ако не можем да се споразумеем, как тогава да си помогнем взаимно?
Ново мълчание. Макграт се втренчи в Уебстър. Следващият отговор беше решаващ. Провал или победа.
— Ти ме чуй, Уебстър — изрече гласът. — Никакви споразумения. Не направите ли точно каквото ви кажа, Холи ще умре. Много болезнено. Аз държа всички козове и няма да се пазаря. Разбра ли?
Раменете на Уебстър провиснаха. Макграт извърна глава.
— Възстановете линията на факса — продължи гласът. — Връзката ми е необходима. Светът трябва да знае какво вършим тук. Това е велик исторически момент, Уебстър. Не ще позволя да ми го отнемеш с тъпите си игрички. Светът трябва да стане свидетел на първите удари срещу вашата тирания.
Уебстър бе забил поглед в земята.
— Знам, че не можеш да вземеш сам толкова важно решение — каза Боркен. — Трябва да се консултираш с Белия дом. И онзи там има интерес, не смяташ ли?
Дори и през мъничката радиостанция се долавяше ясно невероятната мощ на гласа му. Уебстър болезнено примижа, сякаш усещаше върху ухото си непосилна тежест. Хапеше устни и се задъхваше, а сърцето и дробовете му се бореха за място в гърдите.
— Решавай — каза Боркен. — Ще се обадя след две минути.
После радиостанцията замлъкна. Уебстър се втренчи в нея, като че никога досега не бе виждал подобно устройство. Макграт се пресегна и щракна бутона.
— Добре — каза той. — Ще протакаме, нали така? Кажете му, че поправяме линията. Кажете, че сме във връзка с Белия дом, ООН, Си Ен Ен, каквото ви хрумне. По дяволите, говорете му каквото иска да чуе.
— Защо прави това? — разсеяно промърмори Уебстър. — Защо нагнетява напрежението? Кара ни насила да го нападнем. И ще се наложи, нали? Точно както желае. Не ни дава избор. Предизвиква ни.
— Защото е луд — каза Макграт.
— Тъй трябва да е — каза Уебстър. — Напълно луд. Иначе просто не разбирам защо се мъчи да привлече вниманието. Сам каза, че вече държи всички козове.
— После ще му мислим, шефе — каза Макграт. — Засега важното е да протакаме.
Уебстър кимна. Реши да мисли само за най-неотложното.
— Ще ни трябват повече от два часа — каза той. — Спасителният екип не може да пристигне за по- малко от четири. Може би пет или шест.
— Добре де, нали е четвърти юли — отвърна Макграт. — Кажете му, че техниците не са на работа. Че може да мине цял ден, докато ги съберем.
Спогледаха се. Завъртяха очи към Джонсън. Той беше извън играта. Лежеше отпуснат до камъка, пребледнял и вцепенен. Едва дишаше. Деветдесет часа убийствен стрес и вълнения най-сетне го бяха прекършили. Изведнъж радиостанцията в ръката на Уебстър запращя отново.
— Е? — попита Боркен, когато смущенията отслабнаха.
— Добре, съгласни сме — каза Уебстър. — Ще поправим линията. Но ще ни трябва време. Техниците не работят през празниците.
Мълчание. После тихичък смях.
— Денят на независимостта — каза Боркен. — Май трябваше да избера друга дата.
Уебстър не отговори.
— Искам морските пехотинци да са ми под око — каза Боркен.
— Какви пехотинци? — попита Уебстър.
Нов кратък смях. Кратък и снизходителен.
— Имате осем морски пехотинци — каза Боркен. — И бронирана кола. Нашите разузнавачи са навсякъде. Наблюдаваме ви. Както вие ни наблюдавате с ония гадни самолети. Голям късмет имате, че стингърите не стигат толкова нависоко, инак нямаше да се отървете само с един скапан хеликоптер.
Уебстър не отговори. Оглеждаше хоризонта. Макграт също търсеше машинално слънчеви проблясъци по лещите на бинокъл.
— Вероятно в момента сте близо до моста — каза Боркен. — Прав ли съм?
Уебстър сви рамене. Макграт енергично закима.
— Да, сега сме близо до моста — отговори Уебстър.
— Искам морските пехотинци на моста — каза Боркен. — Да седнат един до друг на ръба. С бронираната кола зад тях. Искам го веднага, разбра ли? Иначе ще се заемем с Холи. Избирай, Уебстър. Или пък да реши генералът. Дъщерята си е негова, пехотинците също, нали?
Джонсън се опомни и вдигна очи. Пет минути по-късно морските пехотинци седяха на разбития край на шосето, провесили крака в пропастта. Бронетранспортьорът стоеше зад тях. Уебстър още беше зад скалата заедно с Макграт и Джонсън. Продължаваше да държи радиостанцията до ухото си. Чуваше приглушени звуци. Сякаш Боркен бе закрил микрофона с длан и говореше по друга радиостанция. Тихият му глас се редуваше с пращящи отговори. Най-сетне дланта се отдръпна и гласът заговори високо и ясно.
— Браво, Уебстър, добре го свърши. Нашите разузнавачи ги виждат чудесно. Снайперистите също. Мръднат ли, мъртви са. Кой друг е при теб?
Уебстър се поколеба. Макграт енергично поклати глава.
— Не виждаш ли? — запита Уебстър. — Мислех, че ни наблюдавате.
— Не точно сега — отвърна Боркен. — Наредих на хората да се отдръпнат малко. На отбранителни позиции.
— Никой друг няма — каза Уебстър. — Само аз и генералът.
Ново мълчание.
— Добре, вървете при пехотинците — каза Боркен. — На моста. В края на редицата.
Уебстър дълго стоя неподвижен. С вкаменено лице. После стана и кимна на Джонсън. Джонсън се изправи залитайки и двамата тръгнаха покрай завоя. Оставиха Макграт сам, приклекнал зад скалата.
Макграт изчака две минути и пропълзя на юг към шевролета. Гарбър и адютантът на Джонсън бяха отпред, Милошевич и Броган стояха отзад. Всички го гледаха.
— Какво става, по дяволите? — запита Броган.
— Здравата я закъсахме — каза Макграт.
След две минути забързани обяснения всички бяха на същото мнение.
— И какво сега? — запита Гарбър.
— Трябва да измъкнем Холи — каза Макграт. — Преди онзи да е разбрал, че го баламосваме.
— Но как? — попита Броган.
Макграт го погледна. После погледна Милошевич.
— Ние тримата — каза той. — В края на краищата това е наша работа. Наречете го както щете: тероризъм, подривна дейност, отвличане, все е задължение на Бюрото.
— И ние да го направим? — възкликна Милошевич. — Само тримата? Сега?
