гледаше с любопитство. Отдясно седеше грамаден мъж в черно. Бо Боркен. Макграт го разпозна по снимката от досието. Впи поглед в него. Боркен приведе глава настрани и се ухили.
— Здравейте, мистър Макграт. Бива ви в бягането, нали?
41
Ричър видя как стана всичко. Беше на сто и петдесет метра по-навътре в гората. Северозападно от засадата, високо на склона оттатък пътя. До краката му лежеше мъртъв часови. Изпънат върху пръстта, с шия, извита под прав ъгъл. Ричър държеше бинокъл пред очите си. Наблюдаваше. Сам не знаеше точно какво.
Бе чул разговора по радиото от Бастиона. По думите на Боркен се досети за отговорите. Чу как охраната от юг се обажда по радиостанциите. Разбра за морските пехотинци на моста. Разбра, че Уебстър и Джонсън седят до тях, в края на редицата.
Чудеше се кой ли още е долу. Може би други военни, може би хора от ФБР. Не, военните не биха дошли. Джонсън сигурно им бе наредил да си траят. Ако дойдеха хора, щяха да са от ФБР. Сигурно се бяха събрали доста народ оттатък моста. Рано или късно щяха да тръгнат в атака. Трябваше да използва това положение. За отклоняване на вниманието, докато измъкне Холи. Затова слезе на югозапад да види кога ще дойдат. Сега, един час по-късно, гледаше как долу качват в джипа някакъв нисък, набит мъж. Черен костюм, бяла риза, градски обувки. Ясна работа — ФБР.
Но не от спасителния екип. Нямаше никакво оборудване. Спасителите идваха въоръжени до зъби, като военни. Ричър познаваше техните процедури. Беше чел някои от наръчниците им. Знаеше едно-друго за обучението. Беше срещал момчета, минали курсове в Куонтико. Знаеше как работят спасителите. Високотехнологични операции. Приличаха на редовна армейска част, само че в синьо. Имаха всъдеходи. А този тук ходеше пеш през гората. Облечен като за съвещание.
Пълна загадка. Осем морски пехотинци. Без спасителен екип. Обикновен разузнавателен хеликоптер. И изведнъж му се стори, че разбира. Може би имаше работа с нелегална операция. Организирана незабелязано. Тихомълком. Бяха проследили пътя на Холи от Чикаго дотук, но по една или друга причина не подготвяха мощен удар. Може би по политически съображения. Може би нещо, свързано с Холи и Белия дом. Може би имаха такава практика — да се разправят тайно, грубо, с малък екип от доверени хора. Толкова малък, че лявата ръка да не знае какво върши дясната. Това обясняваше появата на хеликоптера. Той бе долетял слепешком. Без да знае какво го чака.
В такъв случай онзи човек долу идваше право от Чикаго. Участник в първоначалната операция, започнала вероятно още от понеделник. Приличаше на началник. Около петдесетте. Може би Броган, при когото работеше Холи. Може би дори старшият агент Макграт. И в двата случая излизаше, че предателят е Милошевич. Въпросът бе: и той ли е тук, или си седи в Чикаго?
Джипът бавно зави по пътя. Човекът с костюма седеше отзад, между двама въоръжени мъже. Носът му кървеше и Ричър забеляза, че лицето му започва да се подува. Боркен извъртя туловището си и заговори нещо. Останалите от засадата се събираха на пътя. Джипът ги задмина и се отправи към града. Мина на трийсет метра от скривалището на Ричър. Ричър го проследи с поглед. Завъртя се и взе пушката. Тръгна между дърветата, унесен в мисли.
Мъчеше се да определи кое е по-важно. Имаше си правило: гледай си текущата работа. Текущата работа бе да измъкне Холи жива и здрава. Нищо друго. Но онзи там беше загазил. Ричър си спомни за Джаксън. Последният агент, когото бяха докопали. Може би и следващия го чакаше същото. В такъв случай трябваше да се намеси. Пък и онзи му се хареса от пръв поглед. Изглеждаше як. Дребен, но жилав. Пълен с енергия. И някакъв странен чар. Май не би било зле да си намери съюзник. Две глави мислят по-добре от една. Два чифта ръце. Четири показалеца за стрелбата. Полезна работа. Но правилото гласеше: гледай си текущата работа. Толкова години му бе служило вярно. Нито веднъж не го подведе. Да изневери ли на правилото? Или не? Той спря и се прикри в гората, докато въоръженият отряд отмине по пътя. Вслуша се В заглъхващия тропот. Постоя още малко, помисли за човека с костюма и си наложи да вземе трудното решение.
Генерал Гарбър също видя как стана всичко. Беше на сто и петдесет метра южно от засадата. От западната страна на пътя, зад една остра скала, точно на триста метра срещу Ричър. Когато Макграт тръгна, той изчака три минути и го последва през оврага. Гарбър също бе в нелоша форма, но като по-възрастен трябваше да положи доста усилия, за да не изостане. Стигна до острата скала и рухна задъхан зад нея. Реши, че има още петнайсет-двайсет минути, за да си почине преди срещата. После смяташе да се промъкне след тримата агенти и да види какво ще стане. Не искаше някой да допусне грешка относно Джак Ричър.
Но до среща не се стигна. Той видя засадата и разбра, че са допуснати много грешки относно много неща.
— Ще умреш — каза Боркен.
Макграт седеше заклещен между двама войници отзад в джипа. Подскачаше, защото пътят беше неравен. Нямаше как да вдигне рамене, защото седалката бе твърде тясна за трима души. Затова само леко изкриви окървавеното си лице.
— Всички ще умрем — каза той. — Рано или късно. Такъв е животът.
— Да, рано или късно — отвърна Боркен. — Само че ти ще си от ранните.
Седеше извъртян и го зяпаше. Макграт гледаше покрай лицето му към необятното синьо небе. Гледаше малките облачета и се питаше: кой е бил? Кой знаеше? Персоналът от военновъздушната база, естествено, но идеята беше нелепа. Трябваше да е някой по-близък. По-дълбоко замесен в цялата работа. Единствените заподозрени бяха Джонсън, адютантът му, Уебстър, Броган и Милошевич. Евентуално Гарбър. Прекалено разпалено оправдаваше онзи Ричър. Дали пък военната полиция не бе организирала някакъв заговор за сваляне на началник-щаба?
— Кой беше, Боркен? — запита той.
— За кого питаш, мъртвецо? — отвърна Боркен.
— Кой ти изпя всичко?
Боркен се усмихна и почука с пръст по слепоочието си.
— Обща кауза. За такова дело на наша страна са повече хора, отколкото на ваша.
Макграт отново погледна небето и си помисли как Декстър седи спокойно в Белия дом. Какво бе казал на Уебстър? Дванайсет милиона? Или шейсет и шест милиона?
— Ще умреш — повтори Боркен.
Макграт се сепна.
— Щом е тъй, поне ми кажи кой беше.
Боркен се ухили.
— Ще разбереш. Голяма изненада те чака.
Джипът спря пред съда. Макграт се завъртя и огледа сградата. Отпред стояха на пост шестима войници. Бяха разпръснати в широка дъга на юг и на изток.
— Там ли е тя? — попита той.
Боркен кимна и се усмихна.
— Засега да. По-късно може да я изкарам навън.
Радиостанцията на колана му запращя. Сред силни смущения долетя някакво кратко известие. Той натисна бутона и наведе глава. Потвърди, че е разбрал, без да откачи радиостанцията. После извади от джоба си предавателя на Джаксън. Отвори капачето и издърпа късата антена. Натисна бутона.
— Уебстър? Ти ме излъга. На два пъти. Първо, долу при теб е имало трима твои агенти. Току-що ги заловихме.
Той изслуша отговора. Притискаше слушалката плътно към ухото си. Макграт не чу какво говори Уебстър.
— Все едно, вече няма значение — каза Боркен. — Не всички бяха на твоя страна. Някои хора в този свят са готови на всичко за пари.
