Той изчака отговор. Явно не го получи.
— И освен това се опита да ме баламосваш — продължи Боркен. — Изобщо не си възнамерявал да възстановиш линията, нали? Само дрънкаше врели-некипели.
Уебстър понечи да отговори, но Боркен го прекъсна.
— Ти и Джонсън. Можете да си вървите от моста. Пехотинците да останат. Наблюдаваме ви. Двамата се върнете при камионите. Седнете пред телевизорите. Скоро трябва да има много интересно предаване.
Боркен изключи предавателя и го прибра в джоба си. Усмихна се широко.
— Ще умреш — каза той за трети път.
— Кой беше? — попита Макграт. — Броган или Милошевич?
Боркен пак се ухили.
— Познай. Досети се сам. Нали уж си много умен федерален агент? Дори май беше старши агент.
Шофьорът скочи долу и извади пистолет от кобура си. Насочи го с две ръце в главата на Макграт. Левият пазач се измъкна навън и свали пушката. Хвана я здраво, готов за стрелба. Десният направи същото. После Боркен бавно смъкна тежкото си туловище.
— Слизай — нареди той. — Оттук нататък продължаваме пеш.
Макграт сви рамене и слезе под прицела на оръжията. Боркен мина отзад и го хвана за ръцете. Сложи му белезници. После го блъсна напред. Посочи зад разрушената областна управа.
— Натам, мъртвецо.
Оставиха джипа до съда. Двамата пазачи минаха отзад. Макграт неуверено прекоси неравната улица и се изкачи по могилката. Изблъскаха го покрай сухото дърво. После наляво, докато откри пътеката. Тръгна по нея покрай старата сграда. Усещаше острите камъни през тънките подметки на съсипаните си градски обувки. Все едно вървеше бос.
— По-бързо, тъпако — изръмжа Боркен.
Пазачите го блъскаха отзад с дулата на пушките. Той ускори крачка и се запрепъва през гората. Усети как кръвта засъхва по устната и носа му. След километър и половина излезе на познатата поляна от въздушните снимки. Сега изглеждаше по-голяма. От единайсет километра височина приличаше на петънце сред гората с кръгче от мънички сгради. От земята изглеждаше колкото стадион. Беше обсипана с натрошени шисти, а бараките се издигаха върху солидни бетонни основи.
— Чакай тук — нареди Боркен.
Той се отдалечи, а пазачите застанаха от двете страни. Макграт се озърна. Видя свързочната барака с телефонен кабел и антена на покрива. Видя другите сгради. От най-голямата долиташе мирис на застояла храна. Още една барака стоеше настрани от другите. Сигурно е оръжейната, помисли си той.
Погледна нагоре и видя в небето две бели следи. Отчаяното положение бе изписано там бяло на синьо. Самолетите вече не кръстосваха невинно от изток на запад. Следите им описваха два плътни кръга един под друг. Обикаляха на единайсет километра над него. Вдигна глава право към тях и беззвучно изрече: помощ! Запита се дали имат толкова добри обективи, че да го видят. И дали Уебстър, Джонсън, Гарбър или адютантът могат да разчита по устните. Не знаеше, но предположи: първото да, второто не.
Ричър се сблъскваше с истинска ирония на съдбата. За пръв път в живота си съжаляваше, че враговете му не са добри стрелци. Криеше се в дърветата на сто метра северозападно от съда. Гледаше шестимата часови. Те стояха в широка дъга на юг и на изток отвъд голямата бяла сграда. Ричър се целеше в най- близкия. Но не стреляше. Защото, ако го стореше, шестимата щяха да стрелят по него. И нямаше да улучат.
Пушката М–16 и разстоянието от сто метра го задоволяваха напълно. Можеше да улучи каквото иска с това оръжие и от това разстояние. Можеше да заложи живота си. Както бе правил неведнъж. И обикновено се радваше да си има работа с некадърни стрелци. Но не и сега.
Щеше да стреля от северозапад. Враговете щяха да му отвърнат от югоизток. Щяха да чуят изстрелите, може би да забележат припламване, после щяха да се прицелят и да започнат стрелба. И нямаше да улучат. Щяха да отклонят куршумите нагоре и настрани. Мишените от полигона категорично подкрепяха този извод. Личеше, че е имало прилична стрелба на триста и четиристотин метра. Доказваха го надупчените мишени. Но Ричър знаеше от собствен опит, че войници, които стрелят прилично от триста-четиристотин метра на полигона, стават съвсем безнадеждни в престрелка. Едно е да лежиш върху дюшек и да се целиш в мишената, без да бързаш. Съвсем друго — да стреляш сред суматохата под град от куршуми. Просто няма място за сравнение. Доказа го и онзи, който се опита да отбранява ракетните камиони. Гърмеше напосоки. И точно там беше проблемът. Стреляйки от югоизток, шестимата също щяха да гърмят напосоки. Нагоре, надолу, наляво и надясно. Надолу и наляво куршумите не го плашеха. Най-много да покосят някой храст. Но нагоре и надясно щяха да улучат съда.
Пушката М–16 използва куршуми с обозначение М855. Стандартни куршуми в армиите на НАТО с калибър 5,56 милиметра, широки малко повече от половин сантиметър. Доста тежки за размера си, защото представляват сандвич от олово и стомана в медна обвивка. Предназначени да проникват дълбоко. Заблудените куршуми, които улучеха сградата на съда, щяха да се забият в стените с над три хиляди километра в час. Да минат през старите дъски като през въздух. И да се врежат в нестабилния динамит като изхвръкнал от релсите локомотив. Енергията на удара щеше да представлява такъв детонатор, за какъвто всяка миньорска компания можеше само да си мечтае. Именно за това бяха създадени. Някоя военна комисия бе поръчала да се проектират куршуми, които да проникват свободно през каросерията на камиони за боеприпаси. И резултатът бе налице.
Затова Ричър не стреляше. С трима пазачи би могъл да рискува. Навярно можеше да даде три точни изстрела за около три секунди. Преди някой да реагира. Но с шестима нямаше да се справи. Бяха прекалено разпръснати. Изискваха прекалено много движение между изстрелите. Последните имаха време да реагират. Не много. Определено нямаше да улучат. И точно там бе проблемът.
Обратният ъгъл също нямаше да му помогне. Можеше да се оттегли надясно, на юг. Трябваха му около двайсет минути, за да заобиколи през дърветата и да ги нападне от другата страна. Но какво щеше да стане тогава? Щеше да стреля от долу на горе. Право срещу съда. Да ги простреля в главите беше най-лесната работа. Но нямаше как да спре куршумите след това. Нямаше как да попречи на тия мощни метални късчета с медна обвивка да изхвръкнат от черепите и да продължат по-нагоре, право към стените на втория етаж. Той поклати глава и отпусна оръжието си.
Макграт видя Боркен да разговаря с някого край дърветата. Беше същият тип, който ръководеше засадата. Същият, който му взе револвера и го удари в лицето. Двамата гледаха ту към часовниците си, ту към небето. Кимаха. Боркен потупа другия по рамото и се обърна. Навлезе в дърветата и изчезна надолу към града. Водачът на засадата тръгна към Макграт. Усмихваше се. Свали пушката от рамо.
— Циркът започва — подвикна той.
Пристъпи по-близо и в движение завъртя пушката. Заби приклада в корема на пленника. Макграт се свлече върху чакъла. Единият пазач опря в гърлото му дулото. Другият го мушна в корема, точно на удареното място.
— Не мърдай, тъпако — рече водачът. — Идвам след малко. Заради пушката върху гърлото Макграт не можеше да помръдне глава, но го проследи с поглед. Отиваше към предпоследната барака. Не оръжейната, тя стоеше отделно. Някакъв склад за материали. След малко се върна с въжета, чук и четири метални предмета. Армейски, боядисани в тъмнозелено. Отблизо Макграт ги разпозна. Колчета за палатка. За голяма палатка — бяха дълги към четирийсет и пет сантиметра.
Водачът пусна товара си. Колчетата издрънчаха по шистите. Кимна на единия войник, който вдигна пушката от корема на Макграт и се отдръпна. Водачът зае мястото му. Притисна пленника със своята пушка.
Войникът се хвана на работа. Явно знаеше какво трябва да прави. Взе чука и заби първото колче. Земята бе камениста и не се поддаваше лесно. Войникът размахваше чука с всичка сила. Продължи да удря, докато остана да стърчи една трета от колчето. После пристъпи на около два метра и половина и се захвана с второто. Когато заби и него, мина още два метра и половина под прав ъгъл и заблъска по третото колче. С четвъртото довърши идеален квадрат два и половина на два и половина. Макграт се досещаше за какво е предназначен.
