нисък от Ричър. Целеше се в главата му от два метра, тъй че глокът сочеше нагоре под доста голям ъгъл. Когато плъзна крак напред, намали височината си с още два-три сантиметра и ръцете му автоматично се вдигнаха още по-нагоре. Същевременно дойде малко по-близо до Ричър и ъгълът нарасна още повече. Докато напипа с крак пушката, ръцете вече се бяха вдигнали пред лицето му и не виждаше много добре. Ричър го изчака пак да погледне надолу.
Той погледна надолу. Ричър разхлаби колене и рухна като покосен. Замахна с лакът нагоре и отби глока. С другата ръка описа широка дъга зад коленете на Макграт и го повали по гръб на земята. Вкопчи пръсти в китката му, стисна лекичко и глокът се търкулна. Ричър хвана оръжието за цевта и го подаде отново.
— Виж това — каза той.
Разкопча ръкава на ризата си и показа засъхналата кървава коричка около лявата китка.
— Не съм с тях. През повечето време бях с белезници.
Протегна глока напред. Макграт се втренчи в него, после хвърли поглед назад, към поляната. Извъртя глава, за да види всички трупове. Завъртя се към Ричър, все още объркан.
— Бяхме те сложили в черния списък.
Ричър кимна.
— Очевидно. Но защо?
— Видеозапис от ателието за химическо чистене — обясни Макграт. — Изглеждаше, като че я нападаш.
Ричър поклати глава.
— Просто минавах.
Макграт продължаваше да го гледа втренчено. Размишляваше, колебаеше се. Ричър го усети как взе решение. Макграт кимна, взе глока и го остави долу, точно между двамата — като договор, като символ. Започна неловко да закопчава ризата си. Отрязаните въжета провисваха под китките и глезените му.
— Добре, да започнем ли отначало? — смутено запита той.
Ричър кимна и протегна ръка.
— Ами да. Аз съм Ричър, ти си Макграт. Старши агент на Холи. Много ми е приятно.
Макграт се усмихна тъжно и едва-едва стисна ръката му. После взе да разнищва възлите по китката си.
— Познаваш ли някой си Гарбър? — запита той.
Ричър кимна.
— Едно време работех при него.
— Гарбър ни каза, че си чист. Не му повярвахме.
— Естествено — отвърна Ричър. — Гарбър винаги казва истината. Затова никой не му вярва.
— Е, извинявай — рече Макграт. — Наистина съжалявам. Но опитай да се поставиш на мое място. От пет дни насам те водим за обществен враг номер едно.
Ричър махна небрежно с ръка, стана и помогна на Макграт да се изправи. Наведе се, вдигна глока и му го подаде.
— Как ти е носът? — попита той.
Макграт пъхна пистолета в джоба на сакото. Леко докосна носа си и примижа.
— Здравата ме удари онова копеле. Май е счупен. Просто се завъртя и ме цапардоса, сякаш едва бе изтраял да му падна.
Откъм дърветата вляво долетя шум. Ричър хвана Макграт за рамото и го дръпна по-навътре в гората. Мина през храстите и се обърна на изток. Постоя мълчаливо и се ослуша. Макграт смъкна въжетата от глезените си и попита:
— Добре ли е Холи?
Ричър кимна. Мрачно.
— Засега. Но ще е адски трудно да я измъкнем.
— Знам за динамита — каза Макграт. — Това беше последното донесение на Джаксън. В понеделник вечерта.
— Адски трудно — повтори Ричър. — Един заблуден куршум, и с нея е свършено. А тук е пълно с въоръжени дръвници. Каквото и да правим, трябва много да внимаваме. Идват ли ви подкрепления? Тук ли е спасителният екип?
Макграт поклати глава.
— Засега не. Политика.
— Може пък да е за добро — каза Ричър. — Ония се канят да извършат масово самоубийство, ако загубят. Свобода или смърт, нали разбираш?
— Както искат — каза Макграт. — Тяхна си работа. Пет пари не давам за тях. Интересува ме само Холи.
Замълчаха и се запровираха между дърветата. Спряха още по-навътре в гората, приблизително зад столовата. Сега Ричър събираше смелост да зададе въпрос. Но изведнъж застина с пръст върху устните. Отляво долетя шум. Из покрайнините на гората обикаляше патрул. Макграт понечи да се отдръпне, но Ричър го хвана за ръката. Беше по-добре да останат на място, отколкото да се издадат с някой звук. Патрулът наближаваше. Ричър вдигна пушката и я нагласи на автоматична стрелба. Приглуши с длан прещракването. Макграт затаи дъх. Патрулът се виждаше между дърветата на три метра от тях. Шестима мъже, шест пушки. Озъртаха се ритмично в движение — наляво, надясно, наляво, надясно. Ту към слънчевата поляна, ту към тъмнозелените горски дебри. Ричър си отдъхна. Некадърници с калпаво обучение и зле избрана тактика. Ярката слънчева светлина при всяко второ озъртане ги лишаваше от възможност да видят каквото и да било в горския полумрак. Бяха слепи. Отминаха, без да спират. Ричър проследи отдалечаващия се шум и пак се обърна към Макграт.
— Къде са Броган и Милошевич? — прошепна той.
Макграт кимна унило.
— Знам — тихо отвърна той. — Един от тях е предател. Най-сетне го съобразих около половин секунда, преди да ме спипат.
— Къде са? — повтори Ричър.
— Някъде тук — каза Макграт. — Минахме едновременно през оврага, на километър и половина един от друг.
— Кой е? — запита Ричър.
Макграт сви рамене.
— Не знам. Не се сещам. Все мисля и мисля. И двамата свършиха добра работа. Милошевич откри ателието за химическо чистене. Донесе видеозаписа. Броган хвърли много усилия да ги проследи чак до Монтана. Той се занимаваше с камионетката. Поддържаше връзка с Куонтико. Инстинктивно бих казал, че и двамата са наши хора.
— Кога разбрахте кой съм? — запита Ричър.
— В четвъртък сутрин. Получихме досието ти.
Ричър кимна.
— Обадил се е веднага. В четвъртък сутрин тук изведнъж научиха кой съм.
Макграт пак сви рамене.
— Не са се отделяли от мен. По това време бяхме в „Питърсън“.
— Получи ли факса на Холи? — запита Ричър.
— Какъв факс? — трепна Макграт. — Кога?
— Тази сутрин. Рано, някъде към пет без десет. Тя ти прати по факса предупреждение.
— Ние им прекъснахме телефонната линия — каза Макграт. — Всичко постъпва в един камион долу на пътя. Но в пет без десет вече спях.
— И кой остана да поддържа огъня? — запита Ричър.
Макграт кимна.
— Милошевич и Броган — кисело призна той. — Двамата. В пет без десет тъкмо застъпваха на дежурство. Единият е забелязал факса и го е скрил. Но кой от двамата, просто нямам представа.
Ричър също кимна.
— Можем да съобразим. Или пък ще изчакаме да го видим. Единият ще се разхожда свободно, другият
