ще е мъртъв или с белезници. Няма как да сгрешим.
Макграт направи гримаса.
— Изгарям от нетърпение.
В този момент Ричър се напрегна и го дръпна десетина метра по-навътре в гората. Бе чул патрула да се завръща.
Боркен беше в съдебната зала, когато чу трите изстрела. Седеше на съдийския подиум и ги чу съвсем ясно. Изтрещяха така: тряс, тряс… тряс, после се повториха още десетина пъти — далечните склонове връщаха ехото. Заповяда на един разузнавач да изтича до Бастиона. Километър и половина натам, километър и половина обратно по стръмната горска пътека. Поне двайсет минути, а тъкмо времето беше по- важно от всичко друго. Най-сетне задъханият разузнавач се върна с новина. Три трупа, четири срязани въжета.
— Ричър — ядосано промърмори Боркен. — Трябваше да го очистя още в самото начало.
Милошевич кимна.
— Искам да го държиш далеч от мен. Четох протокола от аутопсията на твоя приятел Питър Бел. Дай си ми парите и изчезвам оттук, бива ли?
Боркен кимна. После се разсмя. Писклив, нервен смях — донякъде от възбуда, донякъде от тревога. Стана и заобиколи подиума. Ухили се широко и потупа Милошевич по рамото.
Холи Джонсън знаеше за динамита не повече от всеки друг. Не помнеше точния химичен състав. Знаеше, че съдържа амониев нитрат и нитроцелулоза. За нитроглицерина не беше наясно. И нитроглицерин ли съдържаше? Или някакъв друг експлозив? Така или иначе, доколкото помнеше, динамитът представляваше пръчки от някакъв шуплест материал, напоени с лепкава течност. Тежки, плътни пръчки. Щом стените наоколо бяха натъпкани с тежки, плътни пръчки, значи добре поглъщаха шумовете. Като изолиращ слой в стените на апартамент. А това означаваше, че изстрелите са някъде съвсем наблизо.
Беше ги чула ясно: тряс, тряс… тряс. Но не знаеше кой стреля, по кого и защо. Не бяха от пистолет. По време на обучението си в Куонтико бе опознала добре глухия лай на пистолета. Значи бяха от пушка. Но не напомняха тежкия тътен на ония грамадни Яушки от полигона. По-леко оръжие. Някой бе стрелял три пъти с пушка среден калибър. Или трима души в нестроен залп. Така или иначе, ставаше нещо. И трябваше да е готова.
Гарбър също чу изстрелите. Тряс, тряс… тряс — на около хиляда метра северозападно от него, може би хиляда и двеста. После десетина отзвука от планинските склонове. Без колебание разбра какво означават. М–16 на единична стрелба, първите два изстрела плътно един след друг, казано на военен жаргон „двоен изстрел“. Това издаваше добър стрелец. Втората цел е улучена още преди първата гилза да тупне на земята. После изстрел по трета мишена или за всеки случай във втората. Типичен ритъм. Като подпис. Звуков подпис на човек, хвърлил стотици часове труд по стрелковите полигони. Гарбър кимна и тръгна напред през дърветата.
— Трябва да е Броган — прошепна Ричър.
Макграт го погледна с изненада.
— Защо Броган?
Бяха приседнали до две съседни дървета на трийсет метра навътре в гората, невидими сред полумрака. Патрулът не ги откри и на връщане. Макграт разказа на Ричър всичко. Набързо изреди основните моменти от разследването — като между професионалисти, един вид стенография за познавачи. Ричър задаваше резки въпроси, Макграт отговаряше кратко и ясно.
— Време и разстояние — обясни Ричър. — Това е било най-важното. Постави се на тяхно място. Вкарват ни в камионетката и дават газ право към Монтана. Колко е пътят? Две хиляди и шестстотин километра? Две и осемстотин?
— Там някъде — кимна Макграт.
— А Броган е умно момче. Знае, че и ти си умен. Не си толкова глупав, че да го сметнеш за пълен дръвник. Значи няма как да замаже цялата работа. Но може да те държи настрани, колкото да не представляваш заплаха. И точно това прави. Поема потока от информация. Връзката трябва да е двупосочна, нали така? Още в понеделник е знаел, че са наели кола. Но чак до сряда те води подир крадени камионетки, прав ли съм? Прахосва безценно време за оная история в Аризона. Най-сетне прави големия пробив с наетата кола и засъхналата кал. Моментално става герой, а всъщност те е държал настрани от преследването. Осигурил им е време, за да стигнат дотук.
— Но все пак ни доведе, нали? — възрази Макграт. — Вярно, със закъснение, но ни доведе.
— Нищо не губи — каза Ричър. — Боркен е изгарял от нетърпение да ви каже къде се намира Холи, след като му падне в ръцете. Така и така мястото нямаше да остане в тайна, нали? Там е цялата работа. Холи му трябва, за да не го нападнете. А как ще ви спре, ако не знаете къде се намира?
Макграт изсумтя. Замисли се. Не изглеждаше убеден.
— Подкупили са го — каза Ричър. — Повярвай ми. Тъпкани са с пари. Двайсет милиона долара крадени облигации, платими на предявител.
— Бронираната кола? — трепна Макграт. — Някъде в Северна Калифорния. Те ли са я обрали?
— И дори се хвалят.
Макграт се замисли. Пребледня. Ричър забеляза това и кимна.
— Именно. Чакай да позная: Броган никога не е закъсвал за пари, нали? Някога да ти е мърморил за заплатата?
— Мамка му — изруга Макграт. — Два чека за издръжка всеки месец, приятелка, копринени костюми, а аз не се и замислях. Само се радвах, че не е от мърморковците.
— Сега си прибира поредната вноска — каза Ричър. — А Милошевич е мъртъв или нейде под ключ.
Макграт бавно кимна.
— Броган работеше в Калифорния. Преди да дойде при мен. Дявол да го вземе, как не се сетих. Залагам десет към едно, че точно него са пратили подир Боркен. Разправяше, че централата в Сакраменто не успяла да събере доказателства. Не било ясно защо. А то си е ясно като бял ден — защото Боркен го е затрупал с долари да си трае. И онзи мръсник ги е прибрал.
Ричър кимна. Мълчаливо.
— Мамка му — повтори Макграт. — Мамка му, мамка му, мамка му. Аз съм виновен.
Ричър пак не каза нищо. Беше по-тактично да си мълчи. Разбираше какво изпитва Макграт. На какъв огън се пече. Понякога и той бе изпадал в същото положение. Когато ножът се впива точно между лопатките.
— С Броган ще се разправяме после — каза най-сетне Макграт. — След като измъкнем Холи. Тя спомена ли за мен? Знае ли, че ще дойда? Спомена ли го?
Ричър кимна.
— Каза ми, че вярва на своите.
43
Генерал Гарбър уби човек за пръв път от двайсет години насам. Не го искаше. Искаше да зашемети човека и да му вземе оръжието. Нищо повече. Човекът беше звено от вътрешната верига пазачи. Те стояха далеч един от друг на стотина метра южно от съда. Гарбър се запромъква предпазливо из гората и ги засече. Неравна верига пазачи през интервали от четирийсет-петдесет метра. Двама край пътя, другите из гората.
Гарбър избра онзи, който стоеше най-близо до правата линия между него и голямата бяла сграда. Трябваше да го премахне. Нуждаеше се от пряк път. И от оръжие. Затова избра точно този човек и се промъкна напред. Изрови от влажната горска почва камък колкото мъжки юмрук. Приближи се отзад.
Лошото обучение облекчаваше задачата му. При заграждение часовите трябва да се движат. Напред- назад по целия периметър, който са им поверили. Така покриват всеки сантиметър и проверяват дали
