съседът не е обезвреден от засада. Но тези тук бяха неподвижни. Просто си стояха на едно място. Гледаха и се ослушваха. Погрешна тактика.
Избраният човек носеше военно кепе. С маскировъчни шарки, но в неподходящ цвят. Безформени черни и сиви петна. Грижливо подбрани, за да вършат чудесна работа в градска среда. Напълно безполезни на шарена сянка в гората. Гарбър се приближи отзад и замахна с камъка. Удари човека точно в тила.
Ударът бе твърде силен. Там е работата, че хората са различни. Няма точно определена сила за удара. Не е като при билярда. Ако искаш да вкараш топката в ъгловата дупка, знаеш точно как да я чукнеш с щеката. Но с черепите не е така. Някои са корави. Този не беше. Изпращя като яйце, връзката с гръбначния стълб се прекъсна и човекът умря още преди да докосне земята.
— Мама му стара — прошепна Гарбър.
Не го мъчеха морални проблеми. Никак дори. За трийсет години работа с корави престъпници бе успял да си изясни морала от край до край. Тревожеха го лешоядите. Те не обръщат внимание на припаднал човек. Но мъртъвците ги привличат. Ято лешояди в небето говори красноречиво. То подсказва на другите часови: един от вас е мъртъв.
Затова Гарбър леко промени плана си. Взе пушката на мъртвеца и мина по-напред, отколкото му се искаше. Приближи се на двайсет метра от края на гората. Отстъпи наляво, после надясно, докато забеляза на откритото един стърчащ камък, десетина метра отвъд последните дървета. Следващата му задача бе да продължи натам съвсем предпазливо. Той спря зад едно дърво и приклекна. Разглоби пушката за проверка. Сглоби я отново и зачака.
Харланд Уебстър върна видеозаписа за четвърти път и отново изгледа действието. Облаче розова мъгла, пазачът пада, вторият пазач хуква, камерата отскача рязко, за да обхване цялата поляна, вторият пазач се просва безшумно. Дълго затишие. После Ричър отчаяно тича напред. Отхвърля телата, реже въжетата, помъква Макграт към гората.
— Голяма грешка направихме — каза Уебстър.
Генерал Джонсън кимна.
— Жалко, че Гарбър не е тук. Дължа му извинение.
— Самолетите привършват горивото — обади се адютантът сред настаналата тишина.
Джонсън кимна отново.
— Нека върнат единия. Вече не ни трябват и двата. Да се редуват.
Адютантът се свърза с базата „Питърсън“ и след половин минута три от шестте екрана изгаснаха. Външният самолет прекрати кръговете и се отправи на юг. Вътрешният разшири малко кръга и сви обектива на камерата, за да покрие цялата територия. Поляната се смали до размерите на монета, а в долния десен ъгъл изплува голямата бяла сграда на съда. Три еднакви кадъра върху три екрана — по един за всеки от тях. Радиостанцията в джоба на Уебстър запращя.
— Уебстър? — изрече гласът на Боркен. — Чуваш ли ме?
— Чувам — отвърна Уебстър.
— Какво става със самолета? Да не сте загубили интерес?
За момент Уебстър се зачуди откъде е разбрал. После си спомни белите следи. Те приличаха на чертеж високо в небето.
— Кой беше? — попита той. — Броган или Милошевич?
— Какво става със самолета? — повтори Боркен.
— Привършва горивото — каза Уебстър. — Ще се върне.
Мълчание. После Боркен се обади отново.
— Добре.
— Е, кой беше? — настоя Уебстър. — Броган или Милошевич?
Но радиостанцията просто замлъкна. Той изключи и видя, че Джонсън го гледа. Лицето му говореше недвусмислено: военният излезе свестен човек, а твоят агент не. Уебстър сви рамене. Опита се да го стори печално. Да каже: и двамата сбъркахме. Но лицето на Джонсън отвърна: ти беше длъжен да знаеш.
— Може да си имаме големи неприятности, нали? — обади се адютантът. — Броган или Милошевич? Който и да е нашият, още смята Ричър за враг. А предателят знае, че Ричър е негов противник.
Уебстър извърна очи. Завъртя се към екраните.
Боркен прибра предавателя в джоба на черната си униформа. Потропа с пръсти по съдийската маса. Погледна хората отсреща. Те също го гледаха.
— Една камера стига — каза той.
— Ами да — потвърди Милошевич. — И една върши същата работа.
— Точно сега нищо не бива да ни попречи — каза Боркен. — Значи преди всичко трябва да спипаме Ричър.
Милошевич се озърна тревожно.
— Не ме гледай. Не мърдам оттук. Искам си парите, и толкоз.
Боркен го погледна. Продължаваше да размишлява.
— Знаеш ли как се хваща тигър? Или леопард, да речем. В джунглите.
— Какво? — сепна се Милошевич.
— Забиваш колче и връзваш за него коза — обясни Боркен. — После чакаш в засада.
— Какво? — повтори Милошевич.
— Ричър хукна да спасява Макграт, нали така? Значи сигурно ще хукне и подир твоето приятелче Броган.
Генерал Гарбър чу шума и рискува да мине няколко метра напред. Добра се до по-редките дървета и приклекна. Мръдна малко наляво, за да вижда добре. Съдът се намираше точно над него. Беше срещу южната стена, но виждаше и част от предната. Виждаше стъпалата на входа. Отвътре излезе група хора. Шестима. Двамата отпред стискаха здраво пушките и се озъртаха. Другите четирима носеха още един, разпънат с лицето надолу. Стискаха го за китките и глезените. Беше мъж. Гарбър разбра по гласа. Риташе, блъскаше и пищеше. Беше Броган.
Гарбър изстина. Знаеше какво е станало с Джаксън. Макграт му бе разказал. Вдигна пушката. Прицели се в най-предния. Плавно го проследи в движението от дясно на ляво. После измести поглед към другите петима. Спомни си за часовите отзад. Прехапа устни и свали пушката. Никакъв шанс. Имаше си правило: гледай си текущата работа. От трийсет години го повтаряше като евангелие. А текущата работа беше да измъкне Холи жива и здрава. Той пролази назад през гората, погледна другите двама и сви рамене.
Преди час пилотите на чинука изпълзяха от разбитата си машина и тръгнаха залитайки през гората. Мислеха, че отиват на юг, но се объркаха и поеха право на север. Без изобщо да разберат, прекосиха веригата от пазачи и под един бор се натъкнаха на генерал-полковник. Генералът им махна с ръка и нареди да залегнат. Струваше им се, че сънуват и скоро ще се събудят. Сега мълчаха и слушаха как писъците заглъхват зад разрушената областна управа.
След няколко минути Ричър и Макграт също ги чуха. Отначало звучаха съвсем тихо в гората отляво. После се засилиха. Двамата минаха срещу един процеп между бараките, за да виждат пътеката в другия край на Бастиона. Бяха само на три метра навътре в гората — достатъчно добре прикрити, но и достатъчно близко за наблюдение.
Видяха как първите двама излизат на светло. После още четирима — в крачка, с пушки на рамо, приведени напред, с изпънати настрани ръце, за да уравновесят някакъв тежък товар. Товар, който блъскаше, риташе и пищеше.
— Божичко — прошепна Макграт. — Това е Броган.
Ричър се вгледа. Дълго мълча. После кимна.
— Сбъркал съм. Милошевич е предателят.
Макграт понечи да свали предпазителя на глока.
— Чакай — прошепна Ричър.
Мина надясно и махна на Макграт да го последва. Прикрити между дърветата, двамата проследиха движението на шестимата пазачи и Броган през поляната. Войниците крачеха бавно по натрошените шисти,
