— Обикновено го правим в гората — каза водачът. — И във вертикално положение, на дърветата. — Той посочи към небето. — Но ония там трябва да видят. Няма как да те видят в гората. Ще им пречат листата, нали така?
Пазачът, който бе забил колчетата, се задъхваше от умора. Отново зае мястото на водача. Заби пушката в корема на Макграт и се подпря да си почине. Макграт пъшкаше и се въртеше от болка. Водачът клекна и разрови преплетените въжета. Измъкна едно и хвана Макграт за глезена. Омота въжето и стегна здраво. Издърпа Макграт за крака към средата на квадрата. После върза свободния край за четвъртото колче. Провери дали е добре изпънат.
Второто парче въже стегна другия глезен на Макграт. Привързаха го за третото колче. Краката на Макграт се разпериха под прав ъгъл. Ръцете му все още бяха оковани зад гърба, притиснати към каменистата земя. Водачът го принуди с ритник да се извърти настрани. Наведе се и отключи белезниците. Хвана едната китка и я омота с въже. Стегна здраво и я дръпна към второто колче. Продължи да тегли, докато ръката се изпъна по права линия с отсрещния крак. После върза въжето за колчето и посегна към другата китка. Войниците притиснаха пушките още по-силно. Макграт гледаше белите черти в небето и пъхтеше от болка, докато онзи дърпаше ръката му и го разпъваше на кръст.
Двамата войници дръпнаха пушките и отстъпиха. Застанаха до водача. Погледнаха надолу. Макграт надигна глава и се озърна трескаво. Опъна въжетата, после осъзна, че само затяга възлите още по-здраво. Тримата се отдръпнаха още малко и погледнаха към небето. Проверяваха дали нещо не пречи на камерите.
Нищо не пречеше на камерите. На единайсет километра височина пилотите описваха кръгове — единият с радиус няколко километра, другият по-широк около него. Камерите им сочеха надолу под неуморния контрол на компютрите. Вътрешният самолет фокусираше плътно върху поляната, където разпъваха Макграт. Другата камера хващаше по-широка площ — от съдебната сграда на юг до изоставените мини на север. Видеосигналите слизаха почти право надолу към антената на камиона, паркиран зад командния пункт. Антената ги подаваше по дебелия кабел към наблюдателния център. Там компютрите разшифроваха информацията и я прехвърляха върху големите цветни монитори. Фосфоресциращите екрани показваха потресаващата истина. Генерал Джонсън, адютантът и Уебстър седяха като вкаменени пред тях. Вкаменени, безмълвни, зяпнали. Видеозаписът тихо бръмчеше, регистрирайки безпристрастно всяка секунда от онова, което ставаше на десет километра северно от тях. Целият камион тръпнеше от електронна енергия. Но беше тих като гробница.
— Може ли да приближите? — глухо запита Уебстър. — Към Макграт.
Адютантът завъртя голям черен диск. Вгледа се в екрана. Продължи да увеличава, докато изображението започна да се разпада на отделни точки. После върна малко назад.
— По-близо не може — каза той.
Нямаше нужда. Разпънатата фигура на Макграт запълваше почти целия екран. Виждаха право отгоре как водачът на групата обикаля около него, прекрачвайки над въжетата. Държеше нож. Черна дръжка, лъскаво острие, дълго около двайсет и пет сантиметра. Приличаше на голям кухненски нож. Точно такъв би купил някой запален готвач. Полезно нещо за нарязване на жилав бифтек. Такъв нож би взел човек, който се кани да готви месна яхния или кълцан шницел.
Видяха го как остави ножа върху гърдите на Макграт. После дръпна с две ръце реверите на сакото. Разхлаби вратовръзката и я избута настрани, почти под ухото. После хвана ризата и я разкъса. Памучният плат под ножа се раздра. Ножът остана на място, вече по-близо до кожата. Водачът издърпа ризата изпод колана и я разтвори настрани. Внимателно, много грижливо, като хирург, подготвящ тежка операция в походни условия.
Видяха го как отново взе ножа. Клекна отдясно на Макграт и леко се приведе. Държеше ножа с острието надолу, почти опрян в корема на жертвата. Розовият телесен цвят на Макграт озаряваше наблюдателите в камиона.
Видяха го как вдигна ножа с два-три сантиметра. Как изпъна показалец от горната му страна, сякаш искаше да бъде пределно точен. Видяха ножа да слиза надолу. Блед слънчев лъч проблесна по стоманата. После гледката бе нарушена. Безшумно розово облаче замъгли образа. Когато се разсея, онзи още държеше ножа. Но вече нямаше глава. Вместо глава имаше огромна розова рана и бавно падаше настрани.
42
И левият пазач не представляваше трудност. Ричър го простреля отстрани точно над ухото и той рухна тежко върху разпънатия агент. Но десният пазач реагира. Завъртя се, прескочи опънатите въжета и хукна към дърветата. Ричър изчака миг и го простреля на третия метър. Онзи падна и шумно се плъзна по чакъла сред облаче прах. Ритна два пъти и умря.
Ричър изчака. Последният разпокъсан отзвук на трите изстрела долетя обратно от най-далечните планини и заглъхна. Ричър оглеждаше дърветата около Бастиона. Дебнеше за движение. Слънцето грееше ярко. Прекалено ярко, за да е сигурен. Прекалено силен контраст между слънчевата поляна и горския полумрак. Затова чакаше.
После изхвръкна в отчаян бяг иззад свързочната барака. Втурна се през поляната към бъркотията по средата. Изблъска труповете. Пазачът лежеше върху агента. Водачът върху краката му. Ричър ги отметна настрани и откри ножа. Преряза четирите жилави въжета. Дръпна агента на крака и го блъсна в посоката, от която бе дошъл. После грабна двете най-близки пушки и хукна след него. Догони го на половината път. Човекът едва се влачеше. Ричър го грабна под мишница и се втурна напред към прикритието. Захвърли го между дърветата далеч зад бараките и се приведе над него задъхан. После свали пълнителите от новите пушки, пъхна единия в джоба си, а другия зареди на своята. И двата бяха дълги, за трийсет патрона. Преди малко му оставаха едва шест патрона. Сега имаше шейсет. Десетократна печалба. Плюс още един чифт ръце.
— Броган ли си? — запита той. — Или Макграт?
Онзи отговори някак стегнато и безизразно. По лицето му се изписваха страх, паника и объркване.
— Макграт. ФБР.
Ричър кимна. Човекът не беше на себе си, но все пак вече имаше съюзник. Извади от джоба си глока на Фаулър и му го подаде. Макграт се задъхваше тихичко и хвърляше трескави погледи към околните дървета. Бе заел нападателна поза. Със стиснати юмруци.
— Какво? — тревожно попита Ричър.
Макграт се стрелна напред, грабна пистолета и отскочи. Вдигна оръжието, зае стойка и се прицели с две ръце. В главата на Ричър. Срязаните въжета висяха под китките му. Ричър го гледаше с недоумение.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — запита той.
— Ти си с тях — отвърна Макграт. — Пусни пушката, чуваш ли?
— Какво? — повтори Ричър.
— Подчинявай се — нареди Макграт.
Ричър го изгледа смаяно. Посочи през дърветата към проснатите тела сред Бастиона.
— Ами това? Нищо ли не ти говори?
Глокът не трепваше. Беше застинал съвършено неподвижно в спокойно обтегнатите ръце и сочеше право в главата му. Ако не бяха увисналите въжета, Макграт би приличал на илюстрация от наръчник по стрелба.
— Това там за нищо ли го имаш? — настоя Ричър и посочи отново.
— Може и така да е — изръмжа Макграт. — Ти уби и Питър Бел. Знаем това. Не позволяваш на своите да изнасилват и инквизират заложниците, това обаче не те прави ангел.
Ричър дълго го гледа онемял от смайване. Мислеше напрегнато. После кимна и пусна пушката точно на половината разстояние между двамата. Ако я пуснеше до краката си, Макграт щеше да му нареди да я подритне напред. Ако я хвърлеше прекалено близо до Макграт, нищо нямаше да излезе. Човекът бе опитен агент. При такава стойка трябваше да е доста кадърен.
Макграт погледна надолу. Поколеба се. Явно не искаше Ричър да приближава към него. Дори и за да избута пушката по-напред. Затова плъзна крак напред да я придърпа. Беше с около двайсет сантиметра по-
