лице и издутите мускули по ръцете му. Следеше безмилостния ритъм на лопатата. Мълчеше.
От работата му стана горещо. Мухите взеха да се интересуват от него. Зарязаха трупа на Джаксън и забръмчаха около главата му. Той не им обърна внимание. Продължи да работи задъхан, додето потъна на два метра в земята. После подпря лопатата на едно дърво. Избърса потта с ръкав. Мълчаливо. Взе лоста и пристъпи към мъртвеца. Пропъди мухите. Измъкна гвоздеите от лявата ръка. Трупът на Джаксън провисна на една страна. Лявата ръка сочеше нелепо към ямата. Мухите литнаха с ядно бръмчене. Ричър пристъпи към дясната ръка. Измъкна гвоздеите. Трупът рухна право в ямата. Падането строши и двата му глезена. Ричър издърпа гвоздеите от ходилата. Трупът се прекатури в гроба. Въздухът почерня от мухи, бръмченето им стана оглушително. Ричър скочи долу и изпъна тялото. Скръсти ръцете му на гърдите.
Изкатери се навън. Без да губи нито секунда, грабна лопатата и започна да засипва ямата. Работеше неуморно. Мухите изчезнаха. Той продължаваше да работи. Пръстта бе прекалено много. Струпа се нависоко, както става с всички гробове. Той я приглади грижливо и захвърли лопатата. Наведе се и взе камъните. Огради с тях могилката. Най-големия сложи отгоре вместо паметник.
После спря неподвижно — задъхан, потресен, нашарен с петна от пръст и пот. Холи го гледаше. Заговори за пръв път от един час насам.
— Да се помолим ли?
Ричър поклати глава.
— Късно е вече — тихо отвърна той.
— Добре ли си? — запита тя.
— Кой е предателят? — запита той на свой ред.
— Не знам.
— Ами тогава помисли, ако обичаш — яростно каза той.
— Какво друго мислиш, че правя? — озъби се тя. — Какво мислиш, че правя от един час насам, по дяволите?
— Кой е тогава? — запита той. Все тъй яростно.
Тя помълча. Отново се успокои.
— Всеки може да бъде. В Чикаго са сто агенти.
Седеше сред гората — дребна, жалка, безпомощна. Бе вярвала в тези хора. Сама му го каза. Вярваше им с наивна самоувереност. Вярвам на своите, така каза. Изведнъж го заля вълна от нежност към нея. Смазваща нежност. Не жалост, не състрадание, просто убийствена нежност към добър човек, чийто прекрасен свят изведнъж се е оказал мръсен и прогнил. Гледаше я с надеждата тя да забележи това. Тя също го погледна с просълзени очи. Той протегна ръце. Тя ги стисна. Той я вдигна в прегръдките си. Стисна я здраво. Гърдите й се притиснаха до разтуптяното му сърце. Сълзите обляха врата му.
После дланите й се озоваха зад главата му и го притеглиха още по-близо. Тя извъртя лице нагоре и го целуна. Целуваше жадно и яростно. Ръцете й се сплетоха зад тила му. Той усети парещия й дъх. Коленичи и лекичко я положи върху меката пръст. Пръстите й започнаха да разкопчават ризата му. Той разкопчаваше нейната.
Любиха се голи насред гората — трескаво, страстно, жадно, сякаш искаха да победят самата смърт. После останаха да лежат прегърнати, задъхани и изтощени. Гледаха слънчевите лъчи, падащи между листата.
Той я погали по косата и усети как дишането й се успокоява. Продължи да я прегръща, гледайки как из слънчевите лъчи над нея танцуват златни прашинки.
— Кой знаеше какво вършиш в понеделник? — запита най-сетне.
Тя се замисли. Не отговори.
— И кой не е знаел за Джаксън тогава? — отново запита той.
Мълчание.
— И на кого не му липсват пари?
Мълчание.
— Кой е нов? Кой е бил толкова близо до Боркен, че да бъде подкупен? Преди време. Може би при разследването на обира в Калифорния.
Тя потръпна в прегръдките му.
— Четири въпроса, Холи — каза той. Към кого сочат?
Тя обмисли всички възможности. Беше като процес на елиминиране. Алгоритъм. Прецеждаше имената. Първият въпрос отхвърли повечето от тях. С втория отпаднаха още няколко. Още шепа при третия. Четвъртият се оказа решаващ. Тя отново потръпна и каза: — Има само две възможности.
33
Милошевич и Броган бяха най-отзад във военния хеликоптер. Макграт, Джонсън и адютантът се бяха натъпкали на средните седалки. Екипажът седеше отпред. Излетяха от Силвър Боу и се понесоха с рев на северозапад — ниско, с приведен нос за максимална скорост. Хеликоптерът беше стар „Бел“ с нов двигател след основен ремонт и гонеше двеста километра в час, от което шумът вътре ставаше непоносим. Затова Макграт и Джонсън трябваше да крещят в микрофоните с надеждата, че отсреща ще ги разберат.
Макграт имаше връзка с Хувър Билдинг. Мъчеше се да разговаря с Харланд Уебстър. С една ръка закриваше микрофона, с другата притискаше слушалката към ухото си. Говореше за ракетното поделение. Не знаеше дали Уебстър го чува. Просто повтаряше и повтаряше до прегракване. После щракна лостчето и смъкна слушалките. Метна ги на втория пилот.
Джонсън разговаряше с базата „Питърсън“. Все още нямаха връзка с поделението. Нареди след два часа всички нови данни да се прехвърлят по шифров канал в подвижния команден пункт. Не разбра какво му отговориха. Смъкна слушалките и погледна Макграт въпросително. Макграт сви рамене. Хеликоптерът продължаваше да се носи напред.
Харланд Уебстър чу как оглушителният трясък изведнъж секна. Той остави слушалката сред стихналия кабинет. Приведе се напред и позвъни на секретарката.
— Кола.
Отиде до асансьора и слезе в гаража. Тръгна към лимузината. Шофьорът държеше вратата отворена.
— В Белия дом — каза Уебстър.
Този път шофьорът си премълча. Включи двигателя и подкара навън. Излезе по стръмната рампа и се вмъкна в натовареното следобедно движение. Мълчаливо изминаха километър и половина. В Белия дом насочиха Уебстър към същата стая. Наложи му се да изчака четвърт час. Най-сетне влезе Декстър. Явно не се радваше да го види толкова скоро.
— Откраднали са ракети — каза Уебстър.
— Какви ракети? — запита Декстър.
Уебстър разказа каквото знаеше. Декстър слушаше. Без да кима. Без да задава въпроси. Без каквато и да било реакция. Просто накрая му заръча да чака в стаята.
Военният хеликоптер кацна върху една чакълеста отбивка на двеста метра от мястото, където пътят за Йорк навлизаше в правата теснина между хълмовете. Пилотът не изключи двигателя. Петимата пътници изскочиха навън и побегнаха приведени от бурния вихър на витлата. На пътя пред тях имаше коли. Безредно струпани военни автомобили преграждаха асфалта. Един от тях бавно завиваше в теснината между скалните стени. Довърши завоя и се отправи към тях. На петдесет метра намали скоростта и спря. Генерал Джонсън излезе напред. Колата отново потегли и спря до него. Беше нов шевролет, боядисан в скучен масленозелен цвят. От двете му страни и върху предния капак имаше големи бели букви и цифри. Отвътре излезе някакъв офицер. Той козирува на генерала и изтича да отвори всички врати. Петимата се вмъкнаха вътре и шевролетът подкара на север към струпаните автомобили.
— Командният пункт наближава, сър — каза офицерът. — До четирийсет минути ще е тук. Свързочните камиони са на един час път след него. Предлагам да изчакате в колата. Навън става студено.
