представлява петдесет и шест грама олово в медна обвивка и лети с три хиляди километра в час, но гравитацията си знае работата. Отначало не й е лесно, ала скоро се намесва нейният най-добър съюзник. Триенето. Още в първата хилядна от секундата то забавя куршума и намесва все по-решително гравитацията в неговата съдба. С общи усилия триенето и гравитацията дърпат куршума надолу.
Затова се прицелваш по-горе. Да речем, три метра над мишената, тъй че след осемстотин метра земната извивка и гравитацията да доведат куршума точно където трябва.
Само че не се целиш точно над мишената. Защото тогава ще пренебрегнеш метеорологията. Куршумите преминават през въздуха, а въздухът се движи. Много рядко се случва да бъде напълно спокоен. Движи се в една или друга посока. Наляво, надясно, нагоре, надолу или в произволна комбинация.
Ричър гледаше листата на дърветата и виждаше бавен, упорит ветрец от север. Сух въздух, леко движение от дясно на ляво през линията на прицел. Затова се прицели около два метра и половина надясно и три метра по-високо от избраната цел. Щеше да изстреля куршума, а природата имаше грижата да го насочи надолу и наляво.
Оставаше само едно препятствие — човешката биология. Снайперистите са хора. Хората са пулсираща, тръпнеща маса от плът и мускули. Сърцето бие като огромна помпа, дробовете поемат и изтласкват големи количества въздух. Всеки нерв, всяко мускулче тръпне от микроскопични енергии. Никой не е съвършено спокоен. Дори и най-хладнокръвният човек се тресе невероятно. Нека от ударника до дулото има около метър. Ако цевта трепне с част от милиметъра, то след осемстотин метра куршумът ще се отклони с осемстотин части от милиметъра. Ефект на натрупването. Ако например едва доловимо трепване на стрелеца отклони дулото с четвърт милиметър, куршумът ще прелети на около двайсет и един сантиметър от целта. Ширината на човешка глава.
Затова методът на Ричър бе да изчака. Просто да гледа лениво през мерника докато дишането му се изравни и сърцето започне да бие бавно. После лекичко да придърпа спусъка и пак да изчака. После да отброи ударите на сърцето. Едно-и-две-и-три-и-четири. Да чака, докато ритъмът се забави. После да стреля между два удара. Точно когато трептенето на човешкото тяло е спаднало до абсолютния минимум.
Чакаше. Издиша дълбоко и бавно. Сърцето му удари. После още веднъж. Той стреля. Прикладът го блъсна в рамото и от дюшека под дулото бликна облаче прах. Тежкият тътен на изстрела отекна от склоновете и се завърна към него сред вълна от развълнуван шепот. Не бе улучил. Бягащият силует с надпис ФБР на гърдите стоеше незасегнат.
Той изчака праха да се разсее и огледа дърветата. Вятърът беше постоянен. Отново издиша и изчака сърцето му да се успокои. Стреля втори път. Тежката пушка ритна назад и изтрещя. Вдигна се прах. Тълпата се вгледа и замърмори. Пак нямаше попадение.
Два неуспеха. Той въздъхна дълбоко и стреля още веднъж. Неточно. Пак. Отново неточно. Спря за по- дълго. Възстанови ритъма и стреля за пети път. Не улучи. Тълпата се въртеше неспокойно. Боркен пристъпи към него.
— Сега всичко зависи от последния изстрел — ухили се той.
Ричър не отговори. В никакъв случай не би си позволил подобно разсейване. Нарушението на дишането, мускулното напрежение на дробовете и гърлото би било пагубно. Изчака. Сърцето му удари. Още веднъж. Той изстреля шестия куршум. Не улучи. Отпусна мерника и се вгледа в шперплатовата мишена. Нито едно попадение.
Боркен го гледаше втренчено. С ням въпрос. Ричър се изправи на колене и вдигна пушката. Измъкна празния пълнител. Намести затвора. Плъзна пръст по изящно гравирания приклад. Сгъна крачетата. Внимателно сложи топлата пушка върху дюшека. Стана и сви рамене. Боркен го зяпаше с разширени очи. Озърна се към Фаулър. Фаулър отвърна с озадачен поглед. Току-що бяха видели как този човек стреля за живота си, без да улучи нито веднъж.
— Знаеш правилата — тихо каза Боркен.
Ричър стоеше спокойно. Гледаше синьото небе. Високо в стратосферата два самолета оставяха бели следи като черти, надраскани с тебешир.
— Чакайте, сър — високо изрече Джоузеф Рей.
Той излезе пред тълпата. Изгарящ от нетърпение. Самоуверен. Имаше нещо да каже. Беше един от малцината с истински военен опит и се гордееше, че вижда онова, което не забелязват другите. Мислеше, че това го изтъква. Че го прави особено ценен.
Рей се втренчи в дюшека и легна точно там, където бе лежал Ричър. Вгледа се към мишените в края на полигона. Затвори едно око и вдигна бинокъла пред другото като далекоглед. Фокусира го върху тичащия силует. После леко помръдна и се вгледа мъничко над рамото на мишената. Кимна.
— Елате — каза той.
Скочи на крака и изтича напред по стрелбището. Фаулър тръгна с него. След осемстотин метра Рей отмина мишената, без да я поглежда. Продължи да тича. Фаулър го следваше. Петдесет метра. Сто. Рей коленичи и погледна назад. Ориентира се по мишената и дюшека в далечината. Обърна се и изпъна ръка напред. Пак стана и измина още петдесет метра до едно определено дърво.
Това бе самотна брезичка. Жилаво, упорито дръвче, опитващо да си пробие път нагоре сред високите борове. Дънерът му се кривеше ту насам, ту натам в борбата за въздух и светлина. Беше тънък, не повече от петнайсет-двайсет сантиметра. На метър и осемдесет над земята в него се врязваха шест дупки от куршуми. Широки пресни дупки от куршуми калибър 50. Три бяха подредени в идеално права вертикална черта, висока около осемнайсет сантиметра. Другите три описваха отдясно дъга, по средата вдлъбната навътре. Джоузеф Рей се втренчи в тях. После осъзна какво представляват. Ухили се. Шестте дупки изписваха върху бялата кора латинската буква „В“. Цялата буква заемаше площ приблизително дванайсет на осемнайсет сантиметра. Колкото шишкаво човешко лице.
Фаулър се провря край Рей и облегна гръб на стъблото. Изпъна се и притисна глава към разкъсаните дупки. Вдигна бинокъла и погледна към дюшека в другия край на стрелбището. Прецени, че се намира на повече от сто и петдесет метра отвъд мишената. Тя пък беше на разстояние осемстотин метра от дюшека. Пресметна наум и ахна:
— Хиляда метра.
Фаулър и Джоузеф Рей се върнаха заедно. Рей отмерваше широки крачки по около метър. Фаулър броеше. Деветстотин и деветдесет крачки, деветстотин и деветдесет метра. Боркен коленичи върху дюшека и взе бинокъла на Рей. Затвори едно око и се вгледа в далечината. Едва различи бялото дръвче. Ричър го гледаше как се мъчи да прикрие изненадата по лицето си. Щом искаш представление — ето ти го, помисли той. Как ти харесва, шишко?
— Добре — каза Боркен. — Да те видим винаги ли си такъв умник.
Петимата пазачи без Джаксън стояха в редица. Излязоха напред и заеха места около Ричър и Холи. Хората се разотиваха мълчаливо. Подметките им скърцаха по каменистата земя. После този звук заглъхна и над стрелбището се възцари тишина.
Фаулър се приведе над пушките. Пое по една във всяка ръка и се отдалечи между дърветата. Петимата пазачи свалиха пушките и дланите им звучно изплющяха по дървените приклади.
— Добре. А сега малко принудителен труд — каза Боркен. Завъртя се към Холи. — И за теб също. Не си чак толкова ценна, по дяволите. Можеш да му помогнеш. Имам за него сериозна задача.
Пазачите пристъпиха напред и ги поведоха след Боркен. Бавно слязоха през дърветата до Бастиона и продължиха по утъпканата пътека към командирската барака. Там спряха. Двама пазачи се отправиха към складовете. Върнаха се след пет минути с пушки на рамо. Първият носеше в лявата си ръка лопата, а в дясната лост. Вторият държеше две униформени ризи. Боркен ги взе и се обърна към Ричър и Холи.
— Свалете си ризите — нареди той. — Ще облечете тези.
Холи го погледна смаяно.
— Защо?
Боркен се усмихна.
— Такава е играта. Ако не се върнете до вечерта, пускаме кучетата. Трябва ни вашият мирис, за да ги насъскаме.
Холи поклати глава.
— Няма да се събличам.
