Обърна се към бара. Танцьорката на име Кристъл беше зад него.
— Какво искаха? — попита тя.
Ричър сви рамене.
— Търсеха някого.
— Някой си Ричър ли?
Той кимна.
— Днес е за втори път — отбеляза тя. — Преди тези дойде един дъртак. Той си плати трите долара. Искаш ли да тръгнеш след тях? Да ги провериш?
Той се поколеба. Кристъл взе ризата му от стола пред бара и му я подаде.
— Хайде, върви. Тази вечер е спокойна и всичко ще бъде наред.
Ричър взе ризата и издърпа ръкавите навън.
— Благодаря, Кристъл.
Облече ризата и я закопча. Тръгна към стълбите.
— Няма защо, Ричър — подвикна тя след него.
Той се обърна рязко, но тя вече крачеше към сцената. Ричър изгледа момичето зад бюрото на входа с недоумение и излезе.
В единайсет Кий Уест е най-оживен. Някои хора са преполовили вечерта, други тъкмо я започват. Дювал Стрийт, главната улица, която минава по дължината на острова от изток на запад, е окъпана в светлина и шум. Ричър не се безпокоеше за типовете, които го очакваха там. Имаше твърде много хора. Ако си бяха наумили да отмъщават, щяха да изберат по-тихо място. Имаше богат избор. Особено на север от Дювал Стрийт — там тишината настъпваше много бързо. Градът е миниатюрен. Пресечките са близо една до друга. След съвсем кратка разходка човек се оказваше в това, което Ричър наричаше предградие, където в малките дворчета зад малките къщички копаеше басейни. Уличното осветление там беше нарядко, шумът от баровете се превръщаше в жужене на нощни насекоми. Миризмата на бира и цигарен дим отстъпваше пред тежката воня на тропическите растения, които цъфтят и гният по дворовете.
Тръгна в тъмното по нещо като спирала. Свиваше където му падне, минаваше по диагонал през потъналите в тишина квартали. Нямаше жива душа. Крачеше по средата на улицата. Ако някой се спотайваше във вход отстрани, трябваше да има достатъчно разстояние. Не се безпокоеше, че могат да стрелят. Онези нямаха пистолети. Доказваха го костюмите им. Бяха твърде тесни, за да не личи, ако имат оръжие. И бяха знак, че са бързали да дойдат на юг. Със самолет. Не беше лесно да се качиш на самолет с пистолет в джоба.
Отказа се след около миля. Градчето бе малко, но все пак достатъчно голямо, за да могат двама души да изчезнат. Сви вляво покрай гробището и тръгна назад към шума. До телената ограда видя някакъв тип. Проснат и неподвижен. Обичайна гледка в Кий Уест, но все пак имаше нещо нередно. И нещо познато. Нередното беше ръката му. Притисната под тялото така, че нервите на рамото биха го събудили, колкото и пиян или дрогиран да бе. Познатото нещо беше старото бежово сако. Горната част на тялото беше светла, долната тъмна. Бежово сако, сиви панталони. Ричър спря и се огледа. Приближи се. Клекна.
Беше Костело. Лицето му беше размазано на пихтия. Маска от кръв. Целият триъгълник синкавобяла градска кожа, открита от яката на ризата му, беше набразден от съсирени ручейчета кръв. Ричър протегна ръка, за да напипа пулса зад ухото му. Нищо. Докосна кожата с опакото на ръката си. Беше хладна. Все още не беше вкочанен, но пък и нощта беше топла. Беше умрял може би преди час.
Провери джобовете на сакото. Претъпканият портфейл бе изчезнал. Тогава видя ръцете. Върховете на пръстите бяха отрязани. Всичките десет. Бяха отрязани чисто, умело, с нещо остро. Не скалпел. По-широко острие. Може би нож за линолеум.
2
— Аз съм виновен — каза Ричър.
Кристъл поклати глава.
— Не си го убил ти — каза тя.
След това го погледна косо.
— Или?
— Убиха го заради мен — отвърна Ричър. — Има ли някаква разлика?
Барът беше затворил в един часа и сега двамата седяха на два стола до празната сцена. Светлините бяха изгасени и нямаше музика. Не се чуваше никакъв звук освен бръмченето на климатичната инсталация, която работеше на четвърт от капацитета си, за да изсмуче миризмата на застоял цигарен дим и пот и да я изхвърли навън, в неподвижния нощен въздух на Кий Уест.
— Трябваше да му кажа — продължи Ричър. — Просто трябваше да му кажа, че съм Джак Ричър. Той щеше да ми каже каквото имаше да ми каже и да се прибере у дома, а аз просто щях да забравя цялата история, и толкова. Нищо нямаше да ми се случи, а той щеше да е все още жив.
Кристъл беше с бяла тениска. Нищо друго. Беше дълга, но не достатъчно. Ричър не я гледаше.
— Защо изобщо ти пука? — попита го тя.
Типичен за Кий Уест въпрос. Не че беше безчувствена просто не разбираше защо се безпокои заради някакъв си непознат, дошъл от друго място. Той я погледна.
— Чувствам се отговорен.
— Не, чувстваш се виновен — възрази тя.
Ричър кимна.
— Е, не трябва. Не си го убил ти.
— Има ли някаква разлика? — попита той отново.
— Разбира се, че има. Кой беше той?
— Частен детектив. Търсеше ме.
— Защо?
Ричър поклати глава.
— Нямам представа.
— Онези двамата с него ли бяха?
— Не — пак поклати глава той. — Те са го убили.
Кристъл го изгледа учудено.
— Те?
— Предполагам — каза той. — Но не бяха с него, това е сигурно. Бяха по-млади и по-богати от него. Видя ли как бяха облечени? С тези костюми? Нямаха вид на негови подчинени. Както и да е, той ми заприлича на единак. Двамата работеха за някой друг. Може би им бяха наредили да го проследят дотук, да разберат какво става. Вероятно е настъпил някого по пръстите горе, на север. Създал е проблеми. Проследили са го. Притиснали са го и им е казал кого търси. Затова дойдоха да питат и те.
— Убили са го, за да научат името ти?
— Така изглежда.
— Ще кажеш ли на ченгетата?
Още един типичен за града въпрос. Преди да повикат ченгетата за каквото и да било, хората обмисляха много добре.
— Не — поклати глава за трети път той.
— Ще го намерят и ще дойдат да те търсят.
— Не веднага. Няма документи за самоличност, няма и отпечатъци от пръсти. Може да минат седмици, докато разберат кой е.
— А ти какво ще правиш?
— Ще намеря мисис Джейкъб — отвърна Ричър. — Клиентката му. Тя ме търси.
— Познаваш ли я?
— Не, но искам да я открия.
— Защо?
— Трябва да разбера какво става — сви рамене той.
