— И по-лоши неща могат да ти се случат — отбеляза изпълнителният директор.
— Точно това имах предвид. Проблемът е, че надушат ли какво е истинското ни състояние, веднага ще поискат предишните заеми. Моментално.
Изпълнителният директор забарабани с пръсти по дървената повърхност и сви рамене.
— Ще продам малко акции — каза той.
Финансовият директор поклати глава.
— Не можеш — каза той търпеливо. — Ако извадиш акции на пазара, цената им ще падне на дъното. Сегашните ни кредити са гарантирани с акции и ако акциите се обезценят, ще ни закрият още утре.
— По дяволите — изруга изпълнителният директор. — Заради някакви си шест седмици. Ще загубя всичко заради някакви си тъпи шест седмици. Не заради шибания милион, който ни трябва. Това е дребна сума.
— Дребна е, но не разполагаме с нея.
— Не може да няма откъде да я вземем.
Финансовият директор не отговори, но имаше вид на човек, който държи да каже още нещо.
— Какво? — попита го другият.
— Чух да се говори. Едни мои познати. Клюки. Може би има към кого да се обърнем в края на краищата. И може би си струва за тези шест седмици. Съществува такава компания. Нещо като кредитор от последна инстанция.
— На ниво ли е?
— Да, струва ми се — отговори финансовият директор. — Изглеждат почтени. Голям офис в Световния търговски център. Намесват се в случаи като този.
Изпълнителният директор се вторачи в екрана.
— Като кой?
— Като този — повтори финансистът. — Когато почти си стигнал целта и не ти достигат само малко пари, а банкерите са твърде тъпи, за да го проумеят.
Изпълнителният директор кимна и огледа кабинета. Беше хубав. Неговият кабинет беше два етажа по- горе, в ъгъла на сградата, още по-хубав.
— Добре — каза той. — Направи го.
— Не мога — възрази финансовият директор. — Онзи разговаря само с шефове. Ще трябва да отидеш ти.
Нощта в стриптийз бара започна спокойно. Средата на седмицата, юни, твърде рано за първите бегълци от снеговете и първите пролетни птички, твърде рано за летовниците, които идваха да се пържат на плажа. За цялата нощ нямаше повече от четирийсет посетители, наред с двете момичета зад бара и другите три, които танцуваха. Ричър наблюдаваше една жена на име Кристъл. Предполагаше, че това не е истинското й име, но не я бе питал. Беше най-добрата. Печелеше много повече от Ричър като майор във военната полиция. Част от приходите си даваше, за да се вози в старо черно порше. Ричър понякога го чуваше да ръмжи и гърми из улиците, край които работеше.
Барът беше дълго и тясно помещение на втория етаж, с малка кръгла сцена, блестящ пилон и дълъг подиум. Около подиума и сцената бяха подредени столове. Навсякъде имаше огледала, а където нямаше, стените бяха боядисани в черно. Цялото помещение пулсираше в такт със силната музика, която изригваше от десетина високоговорителя, достатъчно мощни, за да заглушат рева на климатичната инсталация.
Ричър стоеше с гръб към бара. Достатъчно близо до вратата, за да го видят веднага, достатъчно навътре, за да не забравят, че е там. Жената, наречена Кристъл, приключи третото си изпълнение и задърпа някакъв безобиден тип към кулисите, за да му направи частно шоу за двайсет долара, когато Ричър видя двама мъже да се появяват в горния край на стълбата. Непознати, от север. По на около трийсет, едри, бели като сняг. Опасни на вид. Биячи от север, с костюми от по хиляда долара и лъснати обувки. Дошли тук набързо, все още облечени като за градския си офис. Спряха пред бюрото и заспориха за куверта от три долара. Момичето погледна обезпокоено към Ричър. Той слезе от стола и се приближи.
— Проблем ли има, момчета? — попита ги.
Бе се приближил с походката на колежанин. Беше забелязал, че момчетата от колежите ходят някак странно напрегнато, с леко куцукане. Особено ако са по бански, на плажа. Сякаш са толкова сковани от собствените си мускули, че не могат да принудят крайниците си да функционират правилно. Според него така шейсетина килограмовите пубери изглеждаха направо комично. Само че човек като него, тежък сто и двайсет килограма, изглеждаше доста страшно. Тази походка беше инструмент в новия му занаят. Работещ инструмент. Двамата с костюмите от по хиляда долара със сигурност бяха впечатлени.
— Проблем ли има? — попита той отново.
Обикновено тези думи бяха достатъчни. Повечето типове отстъпваха на този етап. Тези двамата обаче не помръднаха. Когато се приближи до тях, долови някакво излъчване. Някаква смесица от заплаха и самоувереност. Може би и малко високомерие. Намек, че обикновено получават каквото искат. Само че бяха доста далеч от дома. Достатъчно далеч от собствения си терен, за да действат донякъде предпазливо.
— Няма проблем, Тарзан — отговори този отляво.
Ричър се усмихна. Бяха го наричали как ли не, но никога така.
— Влиза се срещу три долара. Връщането надолу по стълбите е безплатно.
— Искаме само да поговорим с един човек — каза десният.
И двамата имаха акцент. Отнякъде в Ню Йорк. Ричър сви рамене.
— Тук не говорим много-много — каза той. — Музиката е доста силничка.
— Как се казваш? — попита този отляво.
Ричър се усмихна пак.
— Тарзан.
— Търсим човек на име Ричър — каза онзи. — Джак Ричър. Познаваш ли го?
Ричър поклати глава.
— Не съм го чувал — каза той.
— Значи ще поговорим с момичетата. Казаха ни, че може и да го познават.
Ричър пак поклати глава.
— Не го познават.
Мъжът отдясно се загледа покрай рамото на Ричър, към вътрешността на помещението. Към момичетата зад бара. Прецени, че Ричър е единствената охрана.
— Добре, Тарзан, а сега се дръпни — каза онзи. — Ще влезем.
— Можете ли да четете? — попита ги Ричър. — Онези големи, печатни букви там?
Посочи им табелата над бюрото. Големи бели букви на черен фон. Пишеше, че управата си запазва правото да връща клиенти.
— Аз съм управата — каза Ричър. — Няма да ви пусна вътре.
Единият се вгледа между табелата и физиономията на Ричър.
— Превод ли искаш? — попита го Ричър. — Да ти го обясня с по-прости думи? Пише, че аз съм шефът и че няма да влезете.
— Спести си го, Тарзан — каза онзи.
Ричър го остави да се приближи, докато раменете им се изравниха. После вдигна лявата си ръка и го улови за лакътя. Изправи ставата и впи пръсти в чувствителните нерви в края на трицепса му. Все едно някой те удря с чук по кокала. Онзи заподскача, сякаш го раздруса ток.
— Назад — каза Ричър меко.
Другият трескаво преценяваше шансовете. Ричър забеляза колебанието му и реши, че е време да му покаже за какво става дума. Вдигна дясната си ръка нагоре, до нивото на очите, за да потвърди, че е свободна и готова за действие. Дланта му беше голяма, загоряла от слънцето, загрубяла от дръжката на лопатата. Онзи схвана посланието. Сви рамене и тръгна надолу по стълбата. Ричър помогна на другия да го последва.
— Ще се видим пак с теб — каза онзи.
— Доведете и приятелите си — подхвърли Ричър. — По три долара на човек, и ще ги пусна да влязат.
