бистрата вода в бутилката.
— Ти ли си Джак Ричър? — попита онзи за трети път.
Ричър остави бутилката на масата и поклати глава.
— Не — излъга той.
Раменете на възрастния увиснаха едва забележимо, разочаровано. Той дръпна ръкава си и погледна колко е часът, после премести тежестта си напред сякаш за да стане, но се отказа, като че ли изведнъж реши, че има време за губене.
— Четири и пет — отбеляза той.
Ричър кимна. Възрастният размаха празната бирена бутилка и барманът му донесе нова.
— Горещо — каза мъжът. — Отразява ми се.
Ричър кимна пак и отпи вода.
— Познаваш ли някой Джак Ричър? — попита онзи.
Ричър сви рамене.
— Можеш ли да го опишеш?
Възрастният отпи жадно от втората бутилка, избърса устата си и се възползва от жеста, за да прикрие още едно дискретно оригване.
— Не — каза след това. — Знам само, че е едър. Затова те попитах.
Ричър кимна.
— Тук е пълно с едри типове. Както навсякъде.
— Но не си чувал името, нали?
— Трябва ли? — попита Ричър. — А кой се интересува?
Онзи се усмихна и кимна сякаш за да се извини за лошите маниери.
— Костело — отвърна. — Приятно ми е.
Ричър също кимна и вдигна бутилката нагоре в отговор.
— Бегълци ли издирваш?
— Частен детектив съм — отговори Костело.
— И търсиш човек на име Ричър? Какво е направил?
Костело сви рамене.
— Нищо, доколкото знам. Просто поискаха от мен да го открия.
— И смяташ, че е някъде тук?
— Миналата седмица е бил — отвърна Костело. — Има банкова сметка във Вирджиния и е прехвърлял пари в нея.
— От Кий Уест?
Костело кимна.
— Всяка седмица, в продължение на три месеца.
— Е, и?
— Значи работи някъде тук. Поне от три месеца. Все някой би трябвало да го познава.
— Само че никой не го познава — каза Ричър.
Костело поклати глава.
— Разпитах нагоре-надолу по Дювал Стрийт, където май е целият живот в този град. Една мадама в стриптийз бар спомена, че някакъв едър тип бил в града точно от три месеца и всеки ден в четири идвал тук да пие вода.
Замълча и впери поглед в Ричър сякаш за да го предизвика. Ричър сви рамене.
— Съвпадение — каза той.
Костело кимна.
— Предполагам — отвърна тихо.
Вдигна бирата и отпи, без да отделя умните си очи от Ричър.
— Тук има много приходящи. Идват и си отиват непрекъснато.
— Предполагам — каза Костело още веднъж.
— Все пак ще се ослушвам — каза Ричър.
Костело кимна.
— Ще съм ти благодарен — отвърна той неуверено.
— Кой го търси? — попита Ричър.
— Клиентката ми — отговори Костело. — Една дама на име мисис Джейкъб.
Ричър отпи вода. Името не му говореше нищо. Джейкъб? Не беше чувал за такава особа.
— Добре. Ако го срещна, ще му кажа, но не храни прекалени надежди. Не се срещам с много хора.
— Работиш ли?
Ричър кимна.
— Копая плувни басейни.
Костело се замисли като човек, който знае какво е плувен басейн, но не си е давал сметка как това нещо се появява на бял свят.
— Багерист ли си?
Ричър се усмихна и поклати глава.
— Тук няма такова нещо. Копаем на ръка.
— На ръка? — учуди се Костело. — С лопати?
— Местата са твърде малки, за да използваш машини. Улиците са прекалено тесни, дърветата са ниски. Разходи се из града и ще видиш.
Костело пак кимна. Изведнъж доби много удовлетворен вид.
— В такъв случай едва ли познаваш този тип Ричър. Според мисис Джейкъб той е офицер от армията. Проверих и се оказа права. Майор е. С медали и награди. Голяма клечка от военната полиция, както ми казаха. Такъв човек няма да се хване да копае басейни с лопата.
Ричър отпи голяма глътка вода, за да скрие изражението си.
— А с какво ще се хване?
— Тук ли? — попита Костело. — Не знам. Охрана на някой хотел. С някакъв бизнес. Може би има яхта и я дава под наем.
— А защо изобщо му е да идва тук?
Костело кимна в знак на съгласие.
— Точно така. Кошмарно място. Но е тук, това е сигурно. Напуснал е армията преди две години, внесъл е парите си в най-близката до Пентагона банка и е изчезнал. Извлеченията от сметката му показват, че е теглил пари от къде ли не, а после, през последните три месеца, е изпращал пари в сметката оттук. Известно време е скитал, после се е установил в това градче и е направил малко пари. Ще го открия.
Ричър кимна.
— Още ли искаш да разпитвам наоколо?
Костело поклати глава. Вече планираше следващия ход.
— Не се безпокой за това.
Надигна се от стола, измъкна няколко смачкани банкноти от джоба си, хвърли пет долара на масата и се отдалечи.
— Приятно ми беше — подхвърли, без да се обръща.
Излезе през липсващата стена навън, под палещото слънце. Ричър пресуши остатъка от водата си и го проследи с поглед. Четири и десет следобед.
Час по-късно Ричър крачеше по Дювал Стрийт, размишляваше как да реши проблема с банката, търсеше място за по-ранна вечеря и се чудеше защо излъга Костело. По първия въпрос стигна до извода, че трябва да изтегли парите си и да носи пачката в джоба на панталона си. По втория реши да последва съвета на белгиеца и да изяде една голяма пържола, после малко сладолед и да изпие още две бутилки минерална вода. Третото му заключение беше, че е излъгал Костело, защото нямаше причина да не го лъже.
Нямаше причина да го търси частен детектив от Ню Йорк. Никога не беше живял там. Нито пък в някой друг северен град. Всъщност никога не бе „живял“ където и да било. Това бе главната отличителна черта на живота му. Тя го бе направила такъв, какъвто бе. Беше роден в семейство на офицер от морската пехота и
