го бяха влачили по целия свят още от деня, в който бяха изписали майка му от родилното отделение в Берлин. Бе прекарал дните си във всевъзможни военни бази, повечето от които в отдалечени и негостоприемни кътчета на света. След това сам бе постъпил в армията, като следовател към военната полиция, и бе продължил да живее по същите тези бази, докато мирът не бе разформировал подразделението му и не го бе оставил без работа.
После бе обикалял Съединените щати като обикновен турист, докато не попадна в най-южната точка на държавата, със силно намалели спестявания. Бе се хванал да копае дупки за два дни, които прераснаха в две седмици, после станаха месеци и… все още беше тук.
Нямаше живи роднини, които да му завещаят състояние. Не дължеше пари на никого. Никога не бе крал, не бе мамил. Нямаше деца. Името му фигурираше във възможно най-малко на брой документи. Беше почти невидим. И никога не бе познавал човек на име Джейкъб, мистър или мисис, без значение. Никога. Беше сигурен. В такъв случай каквото и да искаше Костело, не му влизаше в работата. Поне не дотолкова, че да го накара да се покаже на светло и да се забърка в каквото и да било.
Бе му станало навик да е невидим. Някъде в предната част на мозъка му съществуваше сложен, алиенистки отговор на ситуацията, в която се намираше. Преди две години всичко се бе обърнало наопаки. От голяма риба в малко езеро се бе превърнал в господин никой. От висш и високо ценен член на една добре структурирана общност бе станал един от 270-те милиона анонимни граждани. От търсен и необходим човек бе станал излишен. Изпълнителят, на когото бяха нареждали къде да бъде всяка минута, всеки ден, сега имаше на разположение три милиона квадратни мили и може би още четирийсет години без никакво разписание. Предната част на мозъка му го уверяваше, че реакцията му е разбираема, защитна реакция на човек, който обича да е сам, но се безпокои от самотата. Казваше му, че тази реакция е крайна и че би трябвало да вземе мерки срещу нея.
Онази част на мозъка му обаче, заровена под предните полукълба, която беше пример за еволюцията на животинските видове, му казваше, че това положение му харесва. Обичаше анонимността. Обичаше потайността. Така се чувстваше по-уверен, по-спокоен. Пазеше спокойствието си. Беше дружелюбен и общителен на повърхността, без да говори много за себе си. Обичаше да плаща в брой и да пътува по шосе. Не фигурираше в никакви пътнически списъци и копия от сметки, платени с кредитна карта. Не казваше името си на никого. В Кий Уест бе отседнал в евтин хотел под името Хари С. Труман. Бе хвърлил поглед на регистъра, за да установи, че не е единствен — повечето от четирийсет и единия президенти бяха отсядали там, включително и тези, за които никой не си спомня, като Джон Тайлър и Франклин Пиърс. Бе установил, че имената не означават много в Кий Уест. Хората просто махваха с ръка, усмихваха се и казваха „здрасти“. Смятаха, че е нормално всеки да има нещо свое, лично. На това място се чувстваше комфортно. Твърде комфортно, за да бърза да го напусне.
Продължи да се разхожда около час, а после сви в една уличка, встрани от Дювал Стрийт, към малък двор-ресторант, където го познаваха по физиономия, имаха любимата му марка вода и сервираха пържоли, чиито краища висят извън чинията.
Пържолата беше с яйце, пържени картофи и някакви тропически зеленчуци, а сладоледът беше с какао и ядки. Ричър изпи още четвърт галон вода и две чаши силно кафе, без мляко и захар. Отпусна се назад доволен.
— Сега добре ли е? — усмихна му се келнерката.
Ричър също й се усмихна и кимна.
— Попадна право в целта — каза той.
— Отразява ти се добре.
— Чувствам се добре.
Беше истина. Следващият му рожден ден щеше да е трийсет и деветият, но се чувстваше по-добре отвсякога. Винаги се бе поддържал във форма, но през последните три месеца бе достигнал нов връх. Беше висок един и деветдесет и три, а когато напусна армията, тежеше сто и десет килограма. Месец, след като започна с копачите на басейни, работата и горещините свалиха теглото му до сто и пет. След още два месеца стана сто и двайсет килограма — чисти мускули. Работеше чудовищно много. Смяташе, че премества около четири тона пръст и камъни всеки ден. Беше си изработил техника, при която копаеше, изгребваше и изхвърляше пръстта така, че всички мускули от тялото му участваха. Резултатът беше удивителен. Беше силно загорял от слънцето и в най-добрата си форма изобщо. Като презерватив, натъпкан с орехи, както бе казало едно момиче. Смяташе, че трябва да изяжда по десет хиляди калории на ден само за да се поддържа, плюс двата галона вода, от които се нуждаеше.
— Значи тази вечер ще работиш? — попита го келнерката.
Ричър се засмя. Печелеше пари, за да се поддържа в добра форма — повечето хора плащаха цели състояния за това в различните лъскави фитнес салони. Сега се бе заел и с вечерна работа — отново му плащаха за нещо, което доста мъже биха вършили без пари. Беше бияч в стриптийз бара, за който бе споменал Костело. На Дювал Стрийт. Седеше там по цяла нощ, без риза и си придаваше страшен вид. Пиеше безплатни питиета и се грижеше никой да не безпокои голите жени. След това му даваха по петдесет долара.
— Тази работа е досадна — отвърна той, — но все някой трябва да я върши.
Момичето се засмя заедно с него, той плати сметката и излезе на улицата.
Хиляда и петстотин мили в северна посока, недалеч от Уолстрийт в Ню Йорк, изпълнителният директор влезе в асансьора и се спусна два етажа надолу до офиса на финансовия директор. Двамата влязоха заедно във вътрешния кабинет и седнаха зад бюрото един до друг. Кабинетът беше скъп, бюрото също — такива се купуват, когато времената са добри, а когато времената са лоши, остават там, където са, като някакъв мълчалив укор. Беше на висок етаж, целият покрит с ламперия от палисандър, с кремави ленени завеси, месингови орнаменти, огромно бюро, италианска настолна лампа, голям компютър, който им бе струвал повече, отколкото трябва. Екранът светеше в очакване на парола. Изпълнителният директор я написа, натисна ENTER и на екрана се появи таблица. Това беше единствената таблица, която показваше истинското състояние на компанията. Затова беше защитена с парола.
— Ще се справим ли? — попита изпълнителният директор.
Денят беше наречен „Х“ — ден за съкращения. Шефът на персонала работеше усилено още от осем сутринта в завода на Лонг Айланд. Секретарката му беше подредила в коридора пред вратата му редица столове, които сега бяха заети от дълга опашка от хора. Бяха чакали през по-голямата част от деня. На всеки пет минути се преместваха с по един стол, най-накрая влизаха в кабинета на шефа на персонала, вземаха участие в петминутния разговор, който прекратяваше поминъка им, и толкова. Благодаря, довиждане.
— Ще се справим ли? — попита пак изпълнителният директор.
Финансовият директор преписа няколко големи цифри върху лист хартия, пресметна нещо, после погледна календара и сви рамене.
— На теория да — отвърна той. — На практика не.
— Не? — повтори изпълнителният директор.
— Факторът време — каза финансистът. — Без съмнение в завода постъпихме правилно. Намаляването на персонала с осемдесет процента ни спестява деветдесет и един процента от заплатите, защото запазихме само евтината работна ръка. Платихме им обаче до края на следващия месец, така че няма да почувстваме подобрение във финансовата ситуация цели шест седмици. Положението се влошава още повече в момента, защото всичките онези кучи синове сега осребряват чекове със заплати за шест седмици.
Изпълнителният директор въздъхна и кимна.
— Колко ни трябват?
Финансовият директор улови мишката на компютъра и отвори друг прозорец.
— Милион и сто хиляди — каза той. — За шест седмици.
— Банката?
— Забрави — отвърна финансистът. — Всеки ден ходя там и им целувам задниците, за да не поискат това, което вече им дължим. Ако поискам още, ще ми се изсмеят в лицето.
