— Защо? — пак попита Кристъл.
Той се надигна и я погледна в огледалото на стената. Изведнъж стана неспокоен. Почувства се повече от готов да се върне към реалността.
— Знаеш защо — отговори. — Този човек беше убит заради нещо, свързано с мен. Просто трябва да се намеся, нали така?
Кристъл сложи дългия си гол крак върху стола, от който той току-що бе станал. Замисли се за желанието му да се намеси — заприлича й на някакво странно хоби. Легитимно, но все пак странно, като народните танци.
— Добре. А как? — попита тя.
— Ще отида в офиса му. Може би има секретарка. Поне ще намеря някакви документи. Телефонни номера, адреси, договори с клиенти. Мисис Джейкъб сигурно е последният. Вероятно ще е най-отгоре на купчината.
— А къде е офисът му?
— Не знам. Някъде в Ню Йорк, ако се съди по говора му. Знам името му, знам, че е бивше ченге. Бивше ченге на име Костело, около шейсет. Няма да е трудно да го намеря.
— Бил е ченге? — попита тя. — Тогава защо?
— Повечето частни детективи са били, нали? Пенсионират се рано, нямат пари, слагат по една табелка, започват самостоятелен бизнес, занимават се предимно с разводи и изчезнали хора. Ами това с банката ми? Знаеше всички подробности. Няма начин да ги научи, ако няма приятел, който все още е на служба.
Кристъл се усмихна, леко заинтригувана. Слезе от стола и застана до него. Приближи се плътно, опря хълбок в бедрото му.
— Откъде знаеш всичките тези неща?
Той се заслуша в шума на климатика.
— Аз също бях нещо като детектив. Във военната полиция цели тринайсет години. Бях доста добър. Не съм само хубавец.
— Не си и хубавец — отговори тя. — Не се заблуждавай. Кога започваш?
Ричър се огледа в полумрака.
— Веднага. Не може да няма ранен полет от Маями.
Кристъл се усмихна. Този път кисело.
— А как ще стигнеш до Маями? — попита го тя. — По това време на нощта?
И той й се усмихна. С увереност.
— Ти ще ме закараш.
— Имам ли време да се облека?
— Само да си обуеш обувките.
Двамата отидоха до гаража, където бе скрито старото порше. Ричър отвори вратата, Кристъл се качи в колата и запали двигателя. Изминаха половин миля до мотела му. Тя караше бавно, изчакваше двигателят да загрее. Големите колела пропадаха в дупките по пътя. Спря поршето пред осветеното с неон фоайе и зачака. Ричър отвори вратата, после внимателно я затвори.
— Хайде да продължаваме — каза той. — Тук няма нищо, което искам да взема.
Тя кимна, осветена от арматурното табло.
— Добре, дръж се.
Включи на първа и подкара през града. Мина бавно по Норт Рузвелт Драйв. Хвърли поглед към арматурното табло и сви вляво по крайбрежната улица. Включи антирадара и настъпи педала до пода. Ускорението притисна Ричър към облегалката, сякаш напускаше Кий Уест с изтребител.
През целия път на север към Кий Ларго Кристъл поддържаше трицифрена скорост. Ричър се чувстваше добре. Тя беше чудесен шофьор. Движенията й бяха плавни, икономични, превключваше скоростите умело, поддържаше звука на двигателя равен, държеше колата в средата на лентата, използваше центробежните сили на завоите, за да набере скорост за правите участъци. Усмихваше се, а безупречното й лице беше осветено от червеникавите лампи на таблото. Не беше лесно да караш бързо тази кола. Тежкият двигател беше изнесен доста назад спрямо задната ос, готов всеки момент да се залюлее като махало, ако си позволиш и миг невнимание. Кристъл обаче бе внимателна. Миля след миля колата се носеше напред като самолет.
След известно време антирадарът запищя и на около миля пред тях се появиха светлините на Кий Ларго. Кристъл рязко намали скоростта, мина през града, после пак настъпи педала докрай. На север, към тъмния хоризонт. Остър завой вляво по моста към американския бряг и пак на север към град Хоумстед по правото гладко шосе, прокарано през блатата. След това вдясно по магистралата, с голяма скорост, и малко преди пет сутринта стигнаха до летището. Кристъл спря пред входа за заминаващи пътници и зачака, без да гаси двигателя.
— Благодаря за возенето — каза й Ричър.
Тя му се усмихна.
— Беше удоволствие. Повярвай ми.
Той отвори вратата, но остана на мястото си, загледан напред.
— Е, това е — каза й. — Ще се видим пак.
Кристъл поклати глава.
— Не, няма. Хората като теб никога не се връщат. Просто си тръгват, и толкова.
Той седеше в топлата кола. Моторът ръмжеше и боботеше. Гърнето на ауспуха пукаше, докато изстиваше. Тя се наведе към него. Натисна съединителя и включи на първа, така че да има място да се приближи още повече. Прекара ръка зад врата му и го целуна по устните.
— Довиждане, Ричър. Радвам се поне, че научих името ти.
Той също я целуна, силно и продължително.
— А какво е твоето име? — попита я.
— Кристъл — отвърна тя и се засмя.
Той се усмихна, надигна се и излезе от колата. Кристъл протегна ръка и затвори след него. Даде газ и подкара. Ричър я проследи с поглед. Поршето задмина някакъв хотелски автобус и изчезна. Заедно с дима от ауспуха изчезнаха и три месеца от живота му.
В пет часа сутринта на петдесет мили от Ню Йорк изпълнителният директор лежеше буден в леглото и гледаше току-що боядисания таван. Беше платил за ремонта повече, отколкото служителите му получаваха за година. Всъщност не беше платил. Бе пуснал фактурата през фирмата и тя бе поела разходите. Бяха скрити някъде в секретната таблица като част от седемцифрената сума за поддръжка на сградите. Седемцифрена сума в дебитната страна на счетоводната таблица, която влечеше бизнеса му надолу така, както тежък товар потапя кораб. Както сламката чупи гърба на камила.
Името му беше Честър Стоун. Името на баща му също беше Честър Стоун, на дядо му — също. Дядо му бе основал бизнеса по времето, когато счетоводните таблици се пишеха на ръка в големи книги. Книгите на дядо му бяха тежки откъм кредитната страна. Беше часовникар, осъзнал силата на киното много рано. Бе използвал опита си с часовниковите механизми, за да конструира прожекционен апарат. Бе взел съдружник, който можеше да осигури големи лещи, полирани в Германия. Двамата бяха превзели пазара и бяха спечелили цяло състояние. Съдружникът бе починал млад, без никакви наследници. Киното процъфтяваше от крайбрежие до крайбрежие. Стотици кинозали. Стотици прожекционни апарати. После хиляди. После десетки хиляди. След това звук. След това цветно изображение. Големи, наистина големи числа в кредитната половина на таблицата.
След това беше дошла телевизията. Кината започнаха да изчезват, а тези, които все още се държаха, използваха старото си оборудване, докато не се разпадне. Баща му Честър Стоун Втори бе поел нещата в свои ръце. Бе разнообразил продукцията. Домашните филми. Осеммилиметровите прожекционни апарати за дома. Камери, които се навиват като часовник. Епохата на кодахром. След това новият завод. Тогава големите печалби пулсираха по бавните, широки магнитни ленти на един от първите компютри на Ай Би Ем.
След това филмите се бяха върнали. Баща му бе починал, младият Честър Стоун Трети бе поел
