Лесни за убиване

Чашата беше твърде голяма за поставката на таблото в патрулната кола, така че той нямаше къде да я сложи и затова изпи кафето наведнъж. Винаги ставаше така. Ако беше на гости и държеше бутилка, винаги я изпиваше по-бързо, отколкото ако седеше на бар и можеше да я оставя върху плота пред себе си. Като пушенето. Ако имаше пепелник, в който да оставя запалената цигара, тя гореше значително по-дълго, отколкото ако се разхождаше с нея в ръка — тогава я изпушваше за около две минути.

Сега седеше, опрял празната чаша на бедрото си, и се чудеше дали да не отиде да я върне. Ето чашата ви, би могъл да каже. Много благодаря. Това щеше да му даде още един шанс да намекне колко студено е навън. Може би щеше да я умилостиви и тя щеше да му даде стол, за да седне в коридора и да довърши смяната си на топло. Никой не би могъл да го обвини за подобно нещо. Така щеше да я охранява по-добре.

Притесняваше се обаче да позвъни отново. Тази жена беше с опак характер, без никакво съмнение. Кой би могъл да предвиди как ще реагира — дори и да е много учтив и само да й върне чашата. Независимо че я бе отървал от свещеника. Продължи да държи чашата в ръка и да се мъчи да прецени кое усещане е по- силно — студът или опасенията му от нейната реакция.

Таксито мина през Грешам, после през Келсо и Санди. Магистрала 26 премина в шосе Маунт Худ и наклонът се увеличи. Старата таратайка не се предаваше.

— Кой е? — попита Харпър.

— Ключът е в доклада на Поултън от Спокейн.

— Така ли?

Той кимна.

— Голямо и очевидно. Но ми отне доста време, за да го видя.

— За Ю Пи Ес ли говориш? Нали вече го обсъдихме?

— Не, преди това. За „Херц“. За наетата кола.

Симека се върна от мазето с отвертка в ръка — една от трите най-големи, които имаше. Беше дълга около двайсет сантиметра, а острието беше достатъчно тънко, за да се пъхне под капака, и достатъчно широко, за да го повдигне.

— Мисля, че тази е най-подходяща — каза тя. — За целта, искам да кажа.

Очите я гледаха от разстояние.

— Не се съмнявам. Щом на теб ти харесва, нямам нищо против. Ти ще я използваш, а не аз.

Симека кимна.

— Мисля, че става.

— Е, къде е банята ти?

— Горе.

— Ще ми я покажеш ли?

— Разбира се.

— Вземи боята. И отвертката.

Симека отиде в кухнята и взе кутията с боя.

— Ще ни трябва ли и бъркалката? — извика оттам.

Не получи веднага отговор. Новата схема изисква нова техника.

— Да, донеси я.

Симека я стисна заедно с отвертката в лявата ръка, а с дясната хвана кутията за дръжката.

— Насам — каза тя.

Тръгна нагоре по стълбата, мина по коридора на горния етаж и влезе в спалнята си. И оттам в банята.

— Ето я.

Чувстваш се като експерт по баните. В крайна сметка тази беше петата. Със средно скъпо обзавеждане. Донякъде старомодна, но напълно отговаряше на възрастта на къщата. Мраморът тук щеше да изглежда неуместен.

— Остави нещата на пода.

Симека се наведе и остави кутията с боята. Металното дъно изтрака на плочките. Сгъна дръжката настрани и закрепи отвертката и бъркалката върху капака. Посочиха й черна найлонова торба за боклук.

— Трябва да сложиш дрехите си тук.

Ченгето слезе от колата с чаша в ръка и тръгна по алеята към къщата. Изкачи се по стъпалата. Премести чашата в другата ръка и се приготви да позвъни. После се поколеба. Вътре беше много тихо. Не се чуваше пианото. Лош или добър знак беше това? Тази жена имаше някаква мания непрекъснато свиреше едно и също нещо. Вероятно не обичаше да я прекъсват по средата. Това, че в момента не свиреше, не означаваше, че не се занимава с нещо друго, не по-малко важно. Може би беше решила да подремне. Агентът на ФБР му беше казал, че сутрин става в шест. Може би имаше навика да спи следобед. Или четеше книга. Каквото и да правеше, едва ли очакваше с нетърпение той да позвъни на вратата й. Поне досега не беше показала подобно нещо.

Стоеше разколебан, с ръка на няколко сантиметра от звънеца. После я отпусна, обърна се и се върна при колата. Отвори вратата, седна зад волана и остави чашата на пода, пред съседната седалка.

Симека погледна объркано.

— Кои дрехи? — попита тя.

— Тези, с които си облечена.

Симека кимна вяло.

— Добре.

— Не забравяй усмивката, Рита. Не допускай да изчезне.

— Съжалявам.

— Погледни се в огледалото и ми кажи дали това е лице на щастлив човек.

Симека се обърна към огледалото, вгледа се за миг и после напрегна мускулите на лицето си един по един. Наблюдаваха изражението й в огледалото.

— Усмихни се широко. Искам весела усмивка, Рита.

Симека се обърна.

— Така добре ли е? — попита тя с най-широката усмивка, на която беше способна.

— Много добре. Искаш да ме зарадваш, нали?

— Да.

— Хайде, тогава сложи дрехите си в торбата.

Симека си съблече пуловера. Беше дебел, по врата.

Хвана го за подгъва, вдигна го и го измъкна през главата си. После го пусна в торбата. След това дойде ред на памучната блуза, обезформена от многократното пране. Измъкна я от колана на джинсите си и я разкопча до долу. Съблече я и я пусна в торбата.

— Студено ми е — каза тя.

После разкопча джинсите, свали ципа и ги смъкна надолу по краката си. Събу обувките си, после джинсите. Уви обувките в джинсите и ги пусна в торбата. След това хвърли и чорапите един по един.

— Побързай, Рита.

Симека кимна, изви ръце зад гърба си и разкопча сутиена. Дръпна го и го пусна. После свали бикините си, смачка ги на топка и хвърли и тях в торбата. Зачака съвсем гола.

— Напълни ваната. С топла вода, защото ти е студено.

Симека се наведе и постави запушалката в канала. Беше от гума, закачена на верижка. Завъртя крановете — три четвърти гореща вода, една четвърт студена.

— Отвори боята.

Симека клекна, взе отвертката, подпъхна я под капака и натисна. После завъртя кутията под отвертката