звука на пианото. Иначе дървото щеше да се разсъхне.
— В колата е студено — добави той.
Тя кимна още веднъж.
— Включете двигателя — посъветва го. — И пуснете отоплението.
Той поклати глава.
— Не е разрешено. Нямам право да държа двигателя включен заради замърсяването на въздуха.
— Ами тогава пообиколете наоколо, докато се стоплите. Нищо няма да ми стане.
Очевидно това не беше поканата, която очакваше, но въпреки това се замисли. После отново поклати глава.
— Ще ми вземат значката — каза той. — Трябва да стоя тук.
Тя не отговори.
— Съжалявам, че ви обезпокоих с този свещеник — добави той, намеквайки, че всъщност се е намесил и го е отпратил.
Тя кимна.
— Ще ви донеса горещо кафе. След пет минути.
Той се усмихна срамежливо. Явно му стана приятно.
— След това пак ще трябва да използвам тоалетната — отвърна.
— Няма проблем.
Тя затвори вратата след него, отиде в кухнята и пусна кафеварката. Изчака на стола до пликовете с покупките, докато стане кафето, после взе най-голямата чаша, която имаше, и я напълни. Добави сметана от хладилника и захар от бюфета. Ченгето имаше вид на човек, който обича сладко — млад, червендалест, малко пълен. Изнесе чашата навън и отиде до колата. От кафето се издигаше ароматна пара. Почука на стъклото на колата, полицаят се усмихна и го свали. Пое чашата непохватно, с две ръце.
— Благодаря.
Отпи веднага, като допълнителен жест на благодарност, и тя се отдалечи нагоре по пътеката и влезе в къщата. Затвори вратата зад себе си, заключи я и когато се обърна, видя неподвижната фигура до стълбите за гаража. Очакваше я.
— Здравей, Рита.
— Здравей — отговори тя.
Таксито пое на юг, по шосе 205, после направи ляв завой на изток и пое по магистрала 26. Движеше се така, сякаш следващото пътуване щеше да е към автомобилното гробище. Фирмените знаци отвътре не съответстваха на външните. Вероятно бяха карали колата поне три години в Ню Йорк, после още толкова из предградията на Чикаго. Въпреки всичко се движеше стабилно, а броячът се въртеше доста по-бавно, отколкото в Ню Йорк или в Чикаго. Това беше важно, защото Ричър току-що беше осъзнал, че няма почти никакви пари в джобовете си.
— Защо е толкова важно да демонстрира мобилност? — попита Харпър.
— Една от големите лъжи — отговори Ричър. — Просто се хванахме като последните глупаци.
Симека стоеше до входната врата съвсем спокойно. От другия край на коридора две очи я гледаха въпросително.
— Купи ли боята?
Рита кимна.
— Да, купих я.
— Значи си готова?
— Не съм сигурна.
Очите продължаваха да я гледат втренчено и много спокойно.
— Сега готова ли си?
— Не знам — отговори тя.
— Мисля, че си готова. Наистина. Какво ще кажеш? Е? Готова ли си?
Рита Симека кимна бавно.
— Да, готова съм.
— Извини ли се на полицая?
— Да, казах му, че съжалявам.
— Трябва да го пускаш вътре, нали?
— Да, казах му да идва когато пожелае.
— Той трябва да те намери. Не друг. Така искам да стане.
— Добре — отвърна Симека.
За момент настъпи мълчание. Симека чакаше, чувствайки се неловко.
— Да — каза тя след малко, — той трябва да ме намери. Щом като така искаш…
— Постъпи много добре със свещеника.
— Искаше да ми помогне.
— Никой не може да ти помогне.
— Така е.
— Да отидем в кухнята.
Симека се отдалечи от вратата, мина странично покрай неподвижната фигура в тесния коридор и се запъти към кухнята.
— Боята е тук — каза тя.
— Покажи ми я.
Симека извади кутията от торбичката и я задържа за телената дръжка.
— Маслиненозелена е. Това беше най-близкият цвят, който имаха.
— Добре, справи се много добре.
Симека се зачерви от удоволствие. Лека розовина изби на бледото й лице.
— А сега трябва да се съсредоточиш. Защото ще ти кажа много неща.
— Какви неща?
— Това, което искам да направиш.
Симека кимна.
— Добре — каза тя.
— Първо, трябва да ми се усмихваш. Това е много важно. Означава много за мен.
— Добре — отвърна Симека.
— Е, ще можеш ли да се усмихваш?
— Не знам.
— Ще опиташ, нали?
— Вече не се усмихвам често.
Съчувствено кимване.
— Да, знам, но все пак опитай.
Симека наведе глава, съсредоточи се и отново я вдигна с някаква срамежлива, вяла усмивка, по-скоро някакво движение на устните, но все пак беше нещо. Опита се отчаяно да я задържи.
— Ето така. Помни, че искам да се усмихваш през цялото време.
— Добре.
— Работата трябва да ни доставя удоволствие, нали?
— Така е.
— Ще ни е необходимо нещо, с което да отворим кутията.
— Инструментите ми са долу — каза Симека.
— Имаш ли отвертка?
— Разбира се. Имам осем или девет.
— Ще ми донесеш ли някоя по-голяма?
— Разбира се.
— И не забравяй да се усмихваш, нали?
— Съжалявам.
