Лесни за убиване

Полицаят се сепна.

— Идва чак от Вашингтон. В документите му пише, че служи там.

— Не ме интересува къде служи. Не искам да се срещам с него.

Полицаят замълча и само погледна назад през рамо. Свещеникът слезе от колата и се изправи в цял ръст на тротоара. Приближаваше. Симека слезе от колата, без да изключва двигателя, и придърпа якето си, за да се предпази от студа.

— Рита Симека? — попита свещеникът, когато приближи достатъчно.

— Какво искате?

— Дойдох, за да проверя дали сте добре.

— Дали съм добре ли? — повтори тя.

— Дали се възстановявате — каза той. — След проблемите.

— Проблеми!?

— След премеждието ви.

— И искате да знаете дали съм добре?

— Може би ще мога да ви помогна.

Гласът му беше плътен, топъл, искрен. Глас на свещеник.

— Армията ли ви изпраща? Официално ли сте тук?

Той поклати глава.

— Боя се, че не. Настоявал съм за това пред тях много пъти.

Тя кимна.

— Да предложат помощ означава да признаят вината си.

— Това са аргументите им — каза свещеникът. — За жалост. Идвам по своя инициатива. Нарушавам строгите правила, но все пак това е въпрос на съвест, нали?

Симека извърна лице.

— Защо точно аз? Има много като мен.

— Вие сте петата, която посещавам. Започнах с тези, които очевидно живеят сами. Реших, че те най- много се нуждаят от помощта ми. Обикалях доста. Имах и полезни пътувания, но понякога пътувах напразно. Не желая да се натрапвам, но въпреки това смятам, че съм длъжен да опитам.

Тя замълча. Хвърли му леден поглед.

— Е, боя се, че и това пътуване ще се окаже напразно. Отхвърлям предложението ви. Не ми е нужна помощта ви.

Полковникът не беше напълно подготвен за реакцията й.

— Убедена ли сте?

Тя кимна.

— Напълно.

— Наистина ли? Моля ви, помислете още веднъж. Идвам отдалеч.

Тя не отговори, а само погледна нетърпеливо към ченгето. Той пристъпваше от крак на крак, за да привлече вниманието на свещеника.

— Получихте отговор — каза той с тон на адвокат.

За миг на улицата се възцари тишина, нарушавана само от слабото боботене на двигателя на колата й, който изпълваше въздуха с остра миризма на изгорели газове.

— Налага се да ви помоля да си вървите, сър — обади се ченгето. — Положението е особено.

Полковникът се замисли за момент, после кимна.

— Предложението ми си остава в сила. Мога да дойда тук по всяко време.

Обърна се рязко и тръгна забързано надолу по улицата. Постепенно се изгуби от поглед — първо краката му, после гърдите. Симека го наблюдаваше, докато се скри зад хълма. Полицаят кимна на себе си и тупна с ръка по покрива.

— Хубава кола — вметна той ни в клин, ни в ръкав.

Симека не реагира. Той се върна при патрулната кола и я премести малко назад, без да затваря вратата. Симека сви по алеята, натисна дистанционното, за да отвори вратата на гаража, и вкара колата. После отново я затвори. Видя как ченгето отново зае позиция на входа на алеята, преди вратата на гаража да се затвори напълно и да остане сама в мрака.

Тя отвори вратата на колата си и лампата вътре светна. Дръпна малкия лост до себе си и отвори багажника. Слезе от колата, взе пликовете от задната седалка и ги понесе през мазето. Качи се по стълбите до коридора и ги занесе в кухнята. Остави ги на плота, седна на един стол и зачака.

Колата е много ниска и макар че багажникът е достатъчно дълъг и широк, не е много висок. Лежиш на хълбок, на кълбо, със свити крака, като ембрион. Влизането не беше проблем. Тя остави колата отключена, точно както й каза. Видя я как тръгва към магазина, после само отвори вратата откъм мястото на шофьора, намери лоста и отвори багажника. Затвори вратата, отиде отзад и вдигна капака. Нищо особено. Никой не видя. Влезе вътре и дръпна капака. Не беше проблем, защото отвътре има подсилващи планки, за които можеш да се уловиш.

Чакането е дълго. Най-накрая тя се връща и запалва двигателя. Под едното си бедро усещаш загряването от ауспуха, който минава точно под багажника. Пътуването не е удобно. Доста друса. Проследяваш мислено завоите и преценяваш кога стига до къщата си. Чуваш ченгето да говори. Има някакъв проблем. После чуваш молбите на някакъв идиот свещеник. Напрягаш се. Обзема те паника. Какво, по дяволите, става? Ами ако го покани вътре? Но тя го отпраща. Долавяш студенината в гласа й. Усмихваш се в тъмнината и свиваш и разтваряш доволно ръце. После тя вкарва колата в гаража. Познаваш по звука на двигателя, който става по-силен. След това тя го изключва и всичко утихва.

Тя не забрави да отвори багажника. Знаеше, че няма да забрави, защото ти й нареди да го направи. После чуваш отдалечаването на стъпките й и хлопването на вратата към мазето. Отваряш капака и се измъкваш. Протягаш се в тъмното. Разтриваш бедрото на нагрятото от ауспуха място. След това заобикаляш колата, слагаш си ръкавиците, сядаш на калника и чакаш.

29

Самолетът кацна на международното летище в Портланд както всеки друг боинг, само че спря доста преди пътническите терминали и остана да чака на отдалечено място на пистата. Бавно се приближи пикап, на чиято каросерия беше монтирана стълба, малко след това дойде и микробус. И двете коли бяха безупречно чисти и обозначени с фирмените знаци на боинг. Екипажът остана на борда, за да анализира компютърните данни. Микробусът откара Ричър и Харпър до входа на пътническия терминал, където бяха такситата. Най-отпред чакаше един очукан шевролет с шахматна ивица от двете страни. Шофьорът не беше от местните и трябваше да погледне картата, за да открие селцето на изток, към склоновете на Маунт Худ.

Бяха минали едва пет минути, откакто се беше прибрала вкъщи, когато на вратата се позвъни. Отново беше ченгето. Тя излезе от кухнята, мина по коридора и отключи вратата. Отвори. Той стоеше мълчаливо на верандата и се опитваше да предаде молбата си чрез жалното изражение на лицето.

— Здравейте — каза тя и го погледна без следа от усмивка.

— Здравейте — отвърна той.

Тя чакаше. Щеше да го накара да си го каже. Нямаше нищо срамно.

— Сещате се защо дойдох, нали? — попита той.

— Защо?

— Може ли да използвам тоалетната?

Леденият въздух отвън обви краката й. Усещаше го и през джинсите.

— Разбира се.

Затвори вратата след него, за да задържи топлината. Изчака го в коридора, докато се върне.

— Тук е топло и приятно — каза полицаят.

Тя кимна, макар че не беше истина. Поддържаше къщата студена — колкото можеше да търпи — заради