Лесни за убиване

— Ето как разбрах, че ще дойде тук — продължи Ричър. — През цялото време се опитваше да ми подражава. Казах й, че ако съм на мястото на убиеца, следващата жертва ще бъде Симека. Знаех, че рано или късно ще дойде тук. Все пак дойде малко по-бързо, отколкото си мислех. А ние действахме по-бавно. Решила е да не губи никакво време.

Харпър погледна към банята и потрепери. Отклони поглед.

— А как се сети за хипнозата?

— Както и за всичко останало. Мислех, че знам вече кой е и защо го прави, но не знаех как. Изглеждаше ми абсолютно невъзможно, така че се въртях в омагьосан кръг. Затова исках да се махна от Куонтико. Трябваше ми пространство, за да мисля. Отне ми доста време. Но в края на краищата това се оказа единствената възможност. И обясняваше всичко. Пасивността, покорността, примирението. И защо сцените на убийствата изглеждаха така, сякаш никой нищо не е докосвал дори с пръст, защото наистина тя не се е докосвала до нищо. Чисто и просто е подновила хипнозата и им е казвала какво да правят, стъпка по стъпка. Те са извършвали всичко сами. Пълнели са ваните, гълтали са си езиците. Ламар е правила само едно. Това, което направих и аз — изваждала е езиците им след това, така че патолозите да не се досетят за причината за смъртта.

— А ти как разбра за езика?

Той замълча за миг.

— От целувките с теб.

— От целувките ли?

Той се усмихна.

— Имаш страхотен език, Харпър. Накара ме да се замисля. Единственото, което отговаряше на находката на доктор Стейвли при аутопсията, беше езикът. Мислех обаче, че няма начин да накараш някого сам да глътне езика си, после си дадох сметка, че го прави Ламар, че тя е хипнотизатор, и след това всичко си дойде на мястото. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Първата вечер, когато я видях, искаше да ме хипнотизира. За да разберяла всички подробности, както ме убеждаваше, но всъщност е искала да ми внуши да изглеждам убедителен и да не откривам каквото и да било. Блейк също настояваше, но аз отказах, защото би могла да ме накара да хукна гол по Пето Авеню. Казах го на шега, но се оказа ужасно близо до истината.

Харпър потрепери.

— Кога ли щеше да спре?

— Може би след още една жертва — каза Ричър. — Шест биха били предостатъчно. Песъчинки на плажа.

Харпър се приближи и седна до него на леглото. Вгледа се в Симека, която все още не помръдваше.

— Ще се оправи ли?

— Сигурно — отговори Ричър. — Тя е много жилава.

Харпър го погледна. Ризата и панталоните му бяха мокри и изпоцапани. Ръцете му бяха зелени чак до раменете.

— Целият си мокър — каза тя разсеяно.

— И ти — отвърна той. — По-мокра си от мен.

Тя кимна и се умълча.

— И двамата сме мокри — каза тя най-сетне. Но поне всичко свърши.

Той мълчеше.

— Това е за успеха — продължи тя. Наведе се към него и обви мокрите си ръце около врата му. Привлече го към себе си и го целуна по устните. Той почувства езика й върху устните си. После тя се отдръпна.

— Странно е — каза Харпър. — Вече никога няма да мога да го правя, без да си мисля лоши неща за езика.

Той не каза нищо.

— Ужасен начин да умреш.

Той я погледна и се усмихна.

— Ако паднеш от коня, трябва веднага пак да се качиш.

Притегли я към себе си и я целуна. В началото Харпър не реагираше, после сякаш забрави случилото се. Целуваха се дълго. След това тя се отдръпна и се усмихна смутено.

— Иди да свестиш Ламар — каза Ричър. — Арестувай я и започвай разпита. Чака те много работа.

— Тя няма да разговаря с мен.

Ричър погледна спящото лице на Симека.

— Ще разговаря. Кажи й, че първия път, когато откаже да говори, ще й счупя ръката. А втория път ще й строша всички кости.

Харпър потрепери още веднъж и извърна лице. После стана и отиде в банята. Стаята утихна. Не се чуваше нищо, освен дишането на Симека, равномерно, но шумно, като някаква машина. След доста дълго време Харпър се върна с пребледняло лице.

— Няма да говори с мен — каза тя.

— Откъде знаеш? — попита Ричър. — Още не си я питала нищо.

— Защото е мъртва.

Тишина.

— Ти си я убил.

Тишина.

— Когато я удари.

Тишина.

— Счупил си й врата.

Тогава чуха силни стъпки в коридора долу. После на стълбите и в коридора пред спалнята. Влезе полицаят. Държеше чашата в ръка — беше я взел от парапета на верандата. Погледна ги втренчено и попита:

— Какво, по дяволите, става тук?

31

Седем часа по-късно Ричър стоеше заключен сам в ареста на оперативния отдел на ФБР в Портланд. Знаеше, че ченгето се беше обадило на сержанта и че той се бе обадил на своя човек за свръзка с Бюрото. Знаеше, че от Портланд се бяха обадили в Куонтико, от Куонитко — в централата във Вашингтон, а оттам — в Ню Йорк. Ченгето му беше предало всичко това, задъхано от вълнение. След това се беше появил самият сержант и ченгето бе млъкнало. Харпър бе изчезнала някъде и бе пристигнала линейка, за да откара Симека в болница. Беше чул как полицаят предава случая на хората от ФБР, без никакви възражения. След това бяха дошли двама агенти от Портланд и го бяха арестували. Сложиха му белезници, откараха го в ареста и го оставиха там.

В килията беше горещо. След час дрехите му бяха сухи — твърди като картон и зелени от боята. Нищо друго не се случи. Предполагаше, че ще мине известно време, докато се съберат хората. Питаше се дали те ще дойдат до Портланд, или ще го закарат в Куонтико. Никой не му казваше нищо. Никой не се приближи до него. Оставиха го сам. Той прекарваше времето в тревоги за Симека. Представяше си как непознати лекари се суетят над нея в интензивното отделение.

Всичко беше спокойно доста време след полунощ. След това започнаха да се случват разни неща. Сградата се изпълни с шум от пристигащи хора и откъслечни разговори. Първият човек, когото видя, беше Нелсън Блейк. Решили са да дойдат, помисли си Ричър. Обсъдили са ситуацията и са се качили на служебния самолет. Беше минало горе-долу толкова време. Вътрешната врата се отвори, Блейк мина покрай решетките и погледна към него. Лицето му имаше странно изражение. Сега вече загази, сякаш искаше да каже. Имаше уморен и напрегнат вид. Зачервен и пребледнял едновременно.