— Ще бъда добре. Смятам да поискам да ме преместят. Може би тук. Харесва ми.
— Ще се съгласят ли?
Тя кимна.
— Разбира се. Няма да рискуват никакви сътресения, докато не приключат дебатите по бюджета. Ще стане съвсем кротко.
— Като че ли нищо не се е случило — отбеляза Ричър. — Така решихме нещата горе.
— Значи нямаш проблеми с тях?
— Както винаги.
— Щях да те подкрепя, каквото и да ми струваше.
Той кимна.
— Знам, че щеше да ме подкрепиш. Жалко, че няма много хора като теб.
— Вземи това — каза тя и му подаде тънък лист хартия. Беше ваучер за пътуване, издаден от службата в Куонтико.
— С него ще стигнеш до Ню Йорк.
— А ти?
— Ще кажа, че съм го загубила, и ще ми изпратят нов. — Тя се наведе и го целуна по бузата. После направи крачка назад. — Всичко хубаво.
— И на теб — отвърна той.
Ричър стигна до летището пеша — петнайсет километра по банкета на пътя, предназначен за автомобили. Отне му три часа. Размени ваучера на ФБР срещу самолетен билет и изчака още един час до първия полет. Спа четири часа в самолета и благодарение на разликата във времето слезе на летище Ла Гуардия в един часа следобед.
С последните си пари купи билет за автобус до метрото и после за метрото до Манхатън. Слезе на Канал Стрийт и стигна пеша до Уолстрийт. Влезе във фоайето на фирмата на Джоди няколко минути след два часа заедно със служителите от шейсетте етажа, които се връщаха от обяд. В приемната на фирмата нямаше никой. Ричър влезе през една отворена врата и тръгна по коридор, чиито стени бяха покрити с дъбови рафтове, отрупани с правна литература. Кабинетите вляво и вдясно бяха празни. По бюрата имаше книжа, а по облегалките на столовете висяха сака, но не се виждаше жива душа.
Той стигна до двойната врата в края на коридора и чу оживен разговор от другата страна. Звън на стъкло, смях. Отвори вратата и видя голяма зала, пълна с хора с тъмни костюми и снежнобели ризи, тиранти, вратовръзки в приглушени тонове, строги черни рокли и черни чорапи. Цялата стена беше в прозорци, в средата имаше голяма дълга маса, покрита с бяла покривка и отрупана с чаши и десетки бутилки шампанско. Двама бармани пълнеха чашите със златистата течност една след друга, хората ги поемаха, вдигаха тостове и гледаха Джоди.
Тя привличаше тълпата като магнит — където и да застанеше, наоколо веднага се образуваше група. Джоди се обръщаше наляво и надясно, усмихваше се, чукаше се с шампанското, после продължаваше напред, към следващата група. Видя го в момента, в който той зърна отражението си в огледалото до една картина на Реноар на стената. Беше небръснат, с измачкана кафява риза, покрита със зелени петна. Джоди беше с рокля за хиляда долара, току-що извадена от гардероба. Стотици лица проследиха погледа й и в залата настъпи мълчание. Тя се поколеба за миг, сякаш вземаше решение, после си проби път през тълпата и увисна на врата му заедно с чашата шампанско.
— Направили са те съдружник и сега празнуваш — каза той.
— Да — отвърна тя.
— Е, поздравявам те, скъпа. Съжалявам, че закъснях.
Тя го дръпна в тълпата и хората ги наобиколиха. Той се ръкува с десетки адвокати, както някога се бе ръкувал с генерали от чужди армии.
— Тя е страхотна звезда — каза босът. — И се радвам, че прие предложението ни.
— Най-умният адвокат, когото някога съм виждал — изкрещя Ричър, за да надвика шума.
— Ще заминеш ли с нея?
— Къде да замина?
— За Лондон. Не ти ли е казала още? Първото задължение на новия съдружник е да ръководи европейския клон две години.
След това Джоди се приближи до него, усмихна се, дръпна го настрана. Вече се бяха оформили малки групички, шумните разговори бяха заглъхнали и сега присъстващите обсъждаха тихо служебни въпроси или клюкарстваха. Джоди го отведе до прозореца. Виждаше се тясна ивица от пристанището между два небостъргача.
— Свързах се с ФБР — каза му тя. — Безпокоях се за теб, а формално все още съм твой адвокат. Говорих с кабинета на Алън Диърфийлд.
— Кога?
— Преди два часа. Не пожелаха да ми кажат каквото и да било.
— Няма нищо за казване. Сметките ми с тях са уредени.
Тя кимна.
— Значи най-накрая им даде каквото искаха. — Тя замълча за миг, после попита: — Ще те призоват ли като свидетел? Ако има дело?
Той поклати глава.
— Няма да има дело.
Тя кимна.
— Само погребение, нали?
— Няма живи роднини, това е.
Тя замълча замислено, сякаш трябваше да го попита нещо много важно.
— Кажи ми как се чувстваш след всичко това. С една дума.
— Спокоен — каза той.
— Би ли го направил отново? При същите обстоятелства?
Сега той се замисли.
— При същите обстоятелства ли? Без да ми мигне окото.
— Трябва да замина на работа в Лондон — каза тя. — За две години.
— Разбрах — отвърна Ричър. — Старецът ми каза. Кога заминаваш?
— В края на месеца.
— Не искаш да дойда с теб.
— Ще съм много заета. Екипът там е малък, а работата е много.
— И градът е цивилизован — добави той.
Тя кимна.
— Да, така е. Би ли искал да дойдеш?
— За цели две години? Не. Но мога да идвам при теб от време на време.
Тя се усмихна.
— Би било добре.
Той не каза нищо.
— Ужасно е — каза Джоди след малко. — Не можех да живея без теб в продължение на петнайсет години, а сега откривам, че не мога да живея с теб.
— Знам — отвърна той. — Вината е изцяло моя.
— И ти ли изпитваш същото? — попита го тя.
Той я погледна.
— Предполагам.
— Разполагаме с времето до края на месеца — отбеляза Джоди.
