Лесни за убиване

Още един час не се случи нищо. Пристигна Алън Диърфийлд чак от Ню Йорк. Вътрешната врата се отвори и той влезе, мълчалив и навъсен, със зачервени очи зад дебелите стъкла на очилата. Спря за миг и се взря през решетките с познатия презрителен поглед. Значи ти си бил, а?

После Диърфийлд излезе и отново настъпи спокойствие. Минаваше два часът след полунощ, когато дойде местен агент с връзка ключове и отключи вратата на килията.

— Време е за разговор — каза той.

Изведе Ричър от ареста и тръгнаха по някакъв коридор. Влязоха в заседателна зала. Беше по-малка от онази в Ню Йорк, но със същото евтино обзавеждане. Същото осветление, същата голяма маса. Диърфийлд и Блейк седяха един до друг от едната й страна. Срещу тях беше сложен стол. Ричър заобиколи и седна на него. Дълго време всички мълчаха, никой не помръдна. След това Блейк се наклони напред.

— Един от агентите ми е мъртъв — каза той. — Това никак не ми харесва.

Ричър го погледна.

— Мъртви са и четири жени — каза той. — Можеха да бъдат пет.

Блейк поклати глава.

— Никога нямаше да бъдат пет. Положението беше под наш контрол. Джулия Ламар беше там, за да спаси петата жертва, но ти я уби.

Ричър кимна замислено.

— Това ли е версията ви? — попита той след малко.

Диърфийлд вдигна глава.

— Доста стабилна е, не смяташ ли? — попита той. — Джулия стига до някакъв извод по време на отпуска си, преодолява страха си от самолетите и идва тук точно навреме, за да започне да оказва първа помощ на жертвата. Но тогава нахълтваш ти и я удряш. Тя е герой, а ти ще отидеш на съд за убийство на федерален агент.

— А можете ли да обясните хронологията? — попита Ричър.

Блейк кимна.

— Разбира се. Била е у дома си, примерно в девет часа сутринта източно време, а в Портланд е в пет следобед местно време. Единайсет часа. Предостатъчно време, за да обмисли нещата, да стигне до летището и да се качи на самолета.

— Ченгето видяло ли е убиецът да влиза в къщата?

Диърфийлд сви рамене.

— Предполагаме, че ченгето е заспало. Тези млади полицаи от провинцията не са стока.

— Видял е да идва някакъв свещеник. Тогава е бил буден.

Диърфийлд поклати глава.

— Военните няма да потвърдят, че са изпратили свещеник. Сигурно е сънувал.

— А нея видял ли я е да влиза в къщата?

— Спал е.

— Как е влязла?

— Почукала е на вратата и е прекъснала убиеца. Той е хукнал покрай нея, тя не го е преследвала, защото е искала да провери какво става със Симека. Това е хуманно отношение.

— Ченгето видяло ли е убиецът да бяга?

— Не се е събудило.

— И Джулия Ламар е намерила време да залости вратата след себе си, макар че се е втурнала нагоре по стълбите, водена от хуманното си отношение?

— Очевидно.

Настъпи мълчание.

— Симека свести ли се? — попита Ричър.

Диърфийлд кимна.

— Обадихме се в болницата. Не помни нищо за случилото се. Предполагаме, че подсъзнанието й е потиснало всичко. Ще намерим цяла армия психиатри, които ще потвърдят, че това е напълно нормално.

— Тя добре ли е?

— Добре е.

Блейк се усмихна.

— Само че няма да я мъчим с въпроси за нападателя й. Нашите психиатри ще потвърдят, че това би било неоправдано жестоко спрямо нея при дадените обстоятелства.

— Къде е Харпър? — попита Ричър.

— Харпър временно е отстранена — отговори Блейк.

— Защото не следва партийната линия ли?

— Тя е жертва на неоправдани романтични илюзии — каза Блейк. — Разказа ни някаква безумни фантастични небивалици.

— Разбираш какъв е проблемът ти, нали? — попита Диърфийлд. — Ти мразеше Ламар още от самото начало. Убил си я по лични подбуди, а си измислил тази история, за да се измъкнеш. Но версията ти не е много добра, нали? Не можеш да я подкрепиш с нищо. Не можеш да докажеш, че Ламар е била в близост до която и да е от другите жертви.

— Не е оставяла следи — каза Ричър.

Блейк се усмихна.

— Ирония на съдбата, нали? Ти ни каза същото в самото начало. Каза ни, че разполагаме единствено с това, че мислим, че убиецът е човек като теб. Е, сега и ти разполагаш само с хипотезата, че го е извършила Ламар.

— Къде е колата й? — попита Ричър. — От летището до къщата на Симека е дошла с кола.

— Убиецът я е откраднал — каза Блейк. — Вероятно е влязъл, като се е промъкнал зад къщата, без да знае, че полицаят е заспал. Когато Ламар го е изненадала, е избягал с нейната кола.

— И мислиш, че ще откриеш кола, наета с истинското й име?

Блейк кимна.

— Вероятно. Обикновено намираме нещата, които ни трябват.

— Ами полетът от Вашингтон? Ще откриете ли истинското й име в компютъра?

Блейк отново кимна.

— Ако се наложи.

— Разбираш какъв е проблемът ти, нали? — попита Диърфийлд пак. — Не е приемливо да умре агент, без някой да носи отговорност за това.

Ричър кимна.

— И не е приемливо да се признае, че агентът е бил убиец.

Блейк поклати глава.

— Изобщо не си го и помисляй.

— Дори наистина тя да е извършила тези убийства, така ли?

— Не ги е извършила — възрази Диърфийлд. — Тя беше лоялен агент и се справяше много добре с работата си.

Ричър кимна.

— Е, това, предполагам, означава, че няма да получа хонорара си.

Диърфийлд се намръщи, сякаш усети лоша миризма в стаята.

— Това не е шега, Ричър. Нека сме съвсем наясно. Загазил си много сериозно. Можеш да говориш каквото си искаш. Можеш да твърдиш, че си имал подозрения. Но ще приличаш на идиот. Никой няма да те слуша. А и бездруго няма да има значение, защото, ако си я подозирал, е трябвало да поискаш от Харпър да я арестува.

— Нямаше време.

Диърфийлд поклати глава.

— Глупости.

— Видял ли си я в момента, в който напада Симека? — попита Блейк.

— Трябваше да я отстраня от пътя си.