— Тогава какво мислиш? Сега изведнъж започна да отричаш интелигентността му. Преди ти се струваше ужасно съществено, че е умен. Използваше го като аргумент, за да докажеш, че грешим.
Ричър я погледна и кимна.
— Да, всички вие грешите. — После се обърна към Блейк. — Наистина трябва да поговорим за мотива на този тип.
— По-късно — каза Блейк.
— Не. Сега. Важно е.
— По-късно — повтори Блейк. — Още не си чул наистина добрата новина.
— Каква е тя?
— Другата идея, която ти хрумна.
Всички замълчаха.
— По дяволите! — изруга Ричър. — Някоя от останалите седем е получила кашон, нали?
Блейк поклати глава.
— Грешиш — отвърна той. —
16
— И така, заминавате за Портланд, щата Орегон — каза Блейк. — Ти и Харпър.
— Защо? — попита Ричър.
— За да посетите старата ти приятелка Рита Симека. Жената лейтенант, за която ти ни разказа. Била е изнасилена в Джорджия. Живее край Портланд, в малко селце, източно от града. Тя е една от единайсетте в твоя списък. Можеш да провериш мазето й. Тя казва, че там имало чисто нова пералня. В кашон.
— Отворила ли го е? — попита Ричър.
Блейк поклати глава.
— Не. Тамошните агенти са разговаряли с нея по телефона и са я предупредили да не го пипа. Вече са изпратили хора там.
— Ако убиецът е все още някъде наоколо, Портланд е добро място за следващия удар. Близо е.
— Точно така — съгласи се Блейк. — Затова изпратихме хора.
Ричър кимна.
— Значи вече ги охранявате? Нали имахте проблеми. Блейк сви рамене.
— Останаха само седем и сега мъжете ни ще стигнат.
Това беше груб, полицейски хумор, в кола, пълна с ченгета, но въпреки това прозвуча плоско. Блейк се смути и извърна лице.
— И на мен ми е мъчно за Алисън — каза той. — Беше ми някак близка.
— Особено ще липсва на сестра си — добави Ричър.
— Можеш да говориш каквото искаш — отвърна Блейк. — Но когато разбра, беше потресена. Не можеше да си поеме въздух. Не я бях виждал толкова разстроена.
— Трябва да я отстраниш от разследването.
Блейк поклати глава.
— Нужна ми е.
— Имаш нужда от нещо и това е сигурно.
— Кажи ми го.
Според картата, която му показа Блейк, разстоянието от Спокейн до малкото селце, източно от Портланд, беше около петстотин и осемдесет километра. Взеха колата, с която местният агент ги бе докарал от летището. Листчето с адреса на Алисън Ламар все още не беше откъснато от тефтерчето на предното стъкло. Ричър се взря в него за миг. После го скъса и го хвърли отзад. Отвори жабката, намери химикалка и записа маршрута на следващото листче с достатъчно големи букви, за да ги виждат в тъмното. Адресът на Алисън Ламар все още личеше. Явно местният агент беше натискал силно химикалката.
— Ще го вземем за около шест часа — каза Харпър. — Ти ще караш три и аз три.
Ричър кимна. Когато включи двигателя, вече беше съвсем тъмно. Обърна колата напряко на пътя, както беше направил убиецът само преди два дни на двеста метра по-нататък. Излязоха на главния път и свиха надясно. Светлините на града останаха зад тях. Ричър настъпи педала и продължи с постоянна висока скорост на запад. Колата беше нов буик, по-малка, по-обикновена от колата на Ламар, но пък по-бърза. Вероятно през тази година беше ред ФБР да купува колите си от „Дженеръл Мотърс“. Армията правеше същото — редуваше поръчките си между „Дженеръл Мотърс“, „Форд“ и „Крайслер“, за да не се сърдят на правителството местните производители.
Пътят водеше право на югозапад, през хълмиста местност. Ричър включи дългите фарове и увеличи скоростта. Харпър се отпусна на седалката до него, с леко наклонена глава, косата й падаше свободно, оцветена в златисто и червено от светлините на таблото. Той държеше волана с една ръка, а другата беше отпуснал в скута си. В огледалото виждаше дълги светлини, които подскачаха на около два километра зад тях. Приближаваха. Той ускори над сто и двайсет.
— В армията ли се научи да караш толкова бързо? — попита Харпър.
Той не отговори. Минаха покрай някакъв град, който се казваше Спраг. Според картата следваше напълно прав участък от пътя до Рицвил, на трийсетина километра пред тях. Ричър ускори почти до сто и трийсет, но фаровете отзад продължаваха да приближават. След миг край тях профуча дълъг, нисък, аеродинамичен седан и навлезе в насрещното платно. После се прибра вдясно и изчезна напред, сякаш буикът на ФБР пълзеше като охлюв.
— Това се казва бързо каране — отбеляза Ричър.
— Може да е нашият човек — обади се сънливо Харпър. — Може и той да е тръгнал към Портланд. Може да го хванем още тази вечер.
— Вече не мисля, че се придвижва с кола — каза Ричър. — А със самолет.
Все пак увеличи скоростта още малко, колкото да не изгуби от поглед габаритите на другата кола.
— А после? — попита Харпър. — Наема кола на летището ли?
Ричър кимна в тъмнината.
— Предполагам. Следите от гуми, които намериха, са стандартни. Някой незабележим седан, среден размер, каквито компаниите за коли под наем имат с хиляди.
— Рисковано е — отбеляза тя. — Наемането на кола може да се проследи по документите.
Ричър кимна.
— Както и купуването на самолетен билет. Този тип обаче е много организиран. Сигурен съм, че има желязна фалшива самоличност. Проверката на документи няма да ни отведе доникъде.
— Ще проверим въпреки всичко. Освен това сигурно са го видели служители на компанията.
— Може и да не са. Ако е направил заявката по телефона, експресно.
Харпър кимна.
— Тогава го е видял човекът, на когото я е върнал.
— Съвсем за кратко.
Пътят продължаваше да е прав, така че виждаха другата кола на километри отпред. Ричър вдигна до над сто и четирийсет.
— Колко време е нужно, за да убиеш човек? — попита Харпър.
— Зависи как го правиш.
— А ние не знаем как го прави той.
— Така е. Точно това трябва да разберем. Както и да го прави обаче, факт е, че действа много внимателно и спокойно. Не оставя никакви следи или хаос, нито капка боя. Предполагам, че са му нужни поне двайсет-трийсет минути.
Харпър кимна и се протегна. Ричър долови уханието на парфюма й.
— Да поразсъждаваме за Спокейн — каза тя. — Слиза от самолета, наема колата, стига до къщата на Алисън за половин час, прекарва там половин час, после шофира още половин час обратно и изчезва. Не би се задържал наоколо, нали?
— Не и близо до местопрестъплението — съгласи се Ричър.
