— Значи ще върне наетата кола след по-малко от два часа. Трябва да проверим какви коли са били взети под наем от летищата в близост до къщите на жертвите, за да видим дали не се повтаря някаква схема.
Ричър кимна.
— Да. Така вие ще постигнете каквото искате. С постоянна, упорита работа.
Харпър се раздвижи отново.
— Понякога казваш „ние“, понякога „вие“. Още не си решил, но все пак малко поомекна, нали?
— Алисън ми хареса, доколкото успях да добия впечатление от нея.
— И?
— Рита Симека също ми допада, доколкото си я спомням. Не бих искал да й се случи нищо лошо.
Харпър се наведе и се вгледа в габаритите на колата отпред.
— Не го изпускай от очи — каза тя.
— Онзи тип използва самолети — отвърна Ричър. — Това не е нашият човек.
Не беше. Бързакът продължи на запад по магистралата към Сиатъл, а Ричър сви на юг към Орегон. Пътят и тук беше пуст, но бе по-тесен и с повече завои, така че се наложи доста да намалят скоростта.
— Разкажи ми за Рита Симека — подкани го Харпър.
Ричър кимна.
— Донякъде прилича на Алисън Ламар. Нямат външна прилика, разбира се. Но е същият спортен тип, жизнена и енергична. Трудно можеше да я впечатлиш с нещо, доколкото си спомням. Беше лейтенант. Много добро служебно досие. Завършила е блестящо школата за офицери.
Млъкна за момент и си представи Рита Симека, застанала до Алисън Ламар. Две прекрасни жени, по- свестни от които трудно би могло да се очаква да постъпят в армията.
— И още една загадка — продължи той след малко. — Как ги контролира убиецът?
— Контролира ли? — повтори Харпър.
Ричър кимна.
— Помисли. Влиза в къщите им, а половин час по-късно те са мъртви във вана, пълна с боя, голи, без никаква следа от насилие. Няма бъркотия, нищо не е счупено или разместено. Как го прави?
— Вероятно насочва пистолет.
Ричър поклати глава.
— Две неща не са наред в такъв случай. Ако пристига със самолет, не може да носи оръжие. Ти самата остави пистолета си.
— Ако пътува със самолет. Засега това е само предположение.
— Добре, но си мисля за Рита Симека. Тя е костелив орех. Изнасилиха я, заради това е попаднала в списъка на този тип. Трима мъже влязоха в затвора заради това. Работата обаче е там, че са участвали
— Е, и?
— Алисън Ламар също не би се дала лесно. Дори и да е насочил пистолет, тя не би стояла пасивно цели трийсет минути.
— Не знам — каза Харпър.
— Видя я. Не беше лигла. Възпитана е в армията. Минала е обучение за пехотинец. Или щеше да започне да се бие веднага, или щеше да изчака удобен момент малко по-късно. Очевидно обаче не го е направила. Защо?
— Не знам — отвърна Харпър.
— И аз не знам — потвърди той.
— Трябва да намерим този тип.
Ричър поклати глава.
— Няма да успеем.
— Защо?
— Защото сте толкова заслепени от онези глупости с профила, че не можете да видите мотива му.
Харпър се обърна настрани и се загледа в тъмнината през прозореца.
— Искаш ли да ми разясниш последното?
— Няма, докато не накарам Блейк и Ламар да седнат и да ме слушат внимателно. Ще го кажа само веднъж.
Спряха за бензин малко след като прекосиха река Колумбия край Ричланд. Ричър напълни резервоара, а Харпър отиде до тоалетната. После се върна и седна зад волана, готова да шофира през следващите три часа. Премести седалката си напред, а Ричър дръпна своята назад. После тя си нагласи огледалото, отметна коса и подкара плавно на юг.
Отново прекосиха река Колумбия, след завоя й в западна посока, и се озоваха в Орегон. Магистралата следваше течението на реката, по границата между щатите. Беше скоростна, пуста магистрала. Някъде отпред се извисяваха планински масиви, невидими в мрака. Звездите блещукаха високо в студеното небе. Ричър се изтегна назад и се загледа в тях през страничното стъкло. Наближаваше полунощ.
— Трябва да ми говориш — каза Харпър. — Иначе ще заспя на кормилото.
— И ти си като Ламар — отбеляза Ричър.
— Не, не съвсем — усмихна се Харпър в тъмното.
— Да, така е. Не съвсем.
— Все едно, говори ми. Защо напусна армията?
— За това ли искаш да говорим?
— Това е тема като всяка друга.
— Защо всички все това ме питат?
— Ами хората са любопитни.
— А защо да не я напусна?
— Защото мисля, че ти е харесвало да си там. Както на мен ми харесва във ФБР.
— Имаше доста неприятни неща.
Тя кимна.
— Естествено. И в Бюрото има неприятни неща. Нещо като ако имах съпруг. Има си добри и лоши страни, но те засягат само мен, разбираш ли? Човек не се развежда заради дребни неприятности.
— Съкратиха ме — каза той.
— Не, не са. Прочетохме досието ти. Съкратили са бройката, не теб конкретно. Ти сам си предпочел да напуснеш.
Ричър замълча, но после кимна.
— Изплаших се — отвърна той най-сетне.
Тя го погледна.
— От какво?
— Харесваше ми така, както беше. Не исках да се променя.
— В какво?
— В нещо по-малко. Армията беше нещо огромно, невероятно огромно. Нямаш представа. Обхващаше целия свят. Канеха се да я направят по-малка. Щяха да ме повишат и щях да стоя по-високо в една по- малка организация.
— И какво лошо има в това? Голяма риба в малко езеро, така ли?
— Не исках да съм голяма риба — отговори той. — Предпочитах да съм дребна риба.
— Не си бил дребна риба. Майор не е малък чин.
Той кимна.
— Е добре, предпочитах да съм средна риба. Така се чувствах удобно. Някак анонимно.
Тя поклати глава.
— Това не е достатъчна причина, за да напуснеш.
Той погледна неподвижните звезди в небето, на милиарди километри над тях.
