Лесни за убиване

къщата е на Джулия, нали? Тя я наследява.

Ричър кимна.

— Ами обади й се и я попитай. Поискай разрешение. И я накарай да провери докладите от другите три места. Тази доставка може да е направена само тук, но ако не е, всичко се променя.

— Защо?

— Защото става ясно, че този тип не обикаля страната с камион, натоварен с боя. Означава, че може да бъде всеки. Лети с всякакви авиолинии и е бърз като светкавица.

Блейк отиде до джипа, за да се обади по телефона, а Харпър намери Ричър и го заведе нагоре по пътя, където агентите от Спокейн наистина бяха открили следи от гуми в калта отстрани. Беше тъмно и използваха фенери. В калта имаше четири отделни следи, които ясно показваха какво се е случило — някой бе стъпил с предните гуми на единия банкет, бе дал на заден, напряко на пътя, докато задните гуми излязат на другия банкет, и после беше завил обратно по посоката, от която беше дошъл. Отпечатъците от предните гуми бяха леко размазани, защото бе въртял волана на място, но задните личаха съвсем ясно. Не бяха нито тесни, нито широки.

— Вероятно е седан, среден клас — отбеляза един от местните агенти. — Сравнително нови радиални гуми, може би 195/70, около трийсет и пет сантиметров волан. Ще определим точния вид на гумите по размерите на грайфера. По разстоянието между следите вероятно ще установим и марката на колата.

— Мислиш ли, че колата е на убиеца? — попита Харпър.

Ричър кимна.

— Невъзможно е да е бил друг. Помисли. Човек, който търси адрес, ще спре пред къщата и ще прочете името на пощенската кутия, а няма да се крие в гората, за да обърне. Не се съмнявам, че е бил убиецът. Оглеждал е къщата, действал е предпазливо.

Оставиха местните агенти да опънат миниатюрни палатки над следите, за да ги запазят, и тръгнаха към къщата. Блейк стоеше край джипа, осветен отзад от светлината в купето.

— И на трите места е имало кашони от домакински уреди. Записани са при огледа. Не се споменава за съдържанието, защото на никой не му е хрумнало да провери. Изпратихме местни агенти да погледнат. Ще получим резултатите след около час. Освен това Джулия каза, че можем да изкъртим ваната. Предполагам, че ще са ми нужни строителни специалисти за тази работа.

Ричър кимна разсеяно, но не отговори, поразен от една нова идея.

— Трябва да проверите още нещо — каза той. — Трябва да вземете имената на останалите седем от списъка на единайсетте жени. Попитайте ги.

Блейк го изгледа.

— Какво да ги попитаме? Здрасти, още ли си жива?

— Не. Попитайте ги дали са получавали пратки, които не са очаквали. Уреди, които не са поръчвали. Ако този тип е решил да ускори нещата, сигурно вече е извършил подготовката за следващата жертва.

Блейк го погледна пак, после отново се качи в джипа и взе слушалката на телефона.

— Накарай Поултън да се заеме с това — извика Ричър отвън. — Прекалено емоционално е за Ламар.

Блейк го изгледа още веднъж, после все пак поиска да го свържат с Поултън. Съобщи му каквото трябва и затвори.

— Сега ще чакаме — каза той.

— Сър? — обади се ефрейторът.

Списъкът беше в чекмеджето, а то беше заключено. Полковникът седеше неподвижно зад бюрото си, втренчен в електрическия полумрак на кабинета без прозорци. Мислеше усилено, опитваше се да се овладее. Най-добрият начин да се съвземе беше да поговори с някого. Знаеше го. Споделеният проблем е половин проблем. Така е в една гигантска институция, каквато е армията. Разбира се, не можеше да разговаря с никого за това. Усмихна се горчиво. Втренчи се в стената и продължи да мисли. Вяра в себе си, ето това ще спаси положението. Така се бе съсредоточил, че не бе чул почукването на вратата. После прецени, че вероятно се бе повторило няколко пъти. Беше доволен, че списъкът е в чекмеджето, защото, когато ефрейторът най-накрая влезе, нямаше да има време да го скрие. Нямаше да може да направи каквото и да било. Седеше неподвижно, с безизразно лице, и ефрейторът веднага прояви признаци на тревога.

— Сър? — повтори той.

По-възрастният мъж не отговори. Не отдели поглед от стената.

— Полковник? — настоя ефрейторът.

Той обърна глава, сякаш тежеше цял тон. Отново не отговори.

— Колата ви чака, сър.

Чакаха час и половина в джипа. Вечерта премина в нощ, стана много студено. Стъклата на колата бяха покрити с гъсти капчици нощна роса. Отвътре бяха замъглени от дишането им. Мълчаха. Светът наоколо притихна. От време на време планинският вятър донасяше рев на животни от много далеч. Нямаше никакъв друг звук.

— Страхотно място за живеене — промърмори Блейк.

— Или за умиране — добави Харпър.

В края на краищата се овладяваш и се успокояваш. Притежаваш голям талант. Всичко е двойно и тройно подсигурено. Осигурена е многопластова защита. Знаеш как действат ония. Знаеш, че няма да открият нищо повече от очевидното. Няма да разберат откъде е боята. Или кой я е набавил. Или кой я е доставил. Знаеш, че няма да могат. Знаеш как работят тези хора. А ти ги превъзхождаш неимоверно. Прекалено. Затова се успокой.

Но те обзема разочарование. Допусна грешка. А боята беше нещо много забавно. Сега по всяка вероятност вече няма да можеш да я използваш. Може би ще измислиш нещо още по-добро. Защото едно е абсолютно сигурно — сега вече не можеш да спреш.

Телефонът в джипа иззвъня оглушително в тишината. Блейк грабна слушалката. Ричър чу глас, който говореше бързо. Мъжки, не женски. Поултън, не Ламар. Блейк слушаше съсредоточено, с разфокусиран поглед. След малко затвори и се втренчи в стъклото пред себе си.

— Какво? — попита Харпър.

— Проверили са кашоните. Били са запечатани, като нови. Отворили са ги. Вътре е имало кутии от боя, същите като тези тук. Празни.

— Значи кашоните са били запечатани? — попита Ричър.

— Запечатани повторно — отговори Блейк. — Видели са го, когато са се вгледали внимателно. Убиецът е запечатвал кашоните след това.

— Умен тип — каза Харпър. — Знаел е, че запечатан кашон не би привлякъл вниманието.

Блейк кимна.

— Много умен тип. Знае как разсъждаваме.

— Вече не — отбеляза Ричър. — Иначе нямаше да забрави да запечата този, нали? Това е първата му грешка.

— Все едно, за мен е достатъчно умен — отвърна Блейк.

— Никъде ли няма етикети? — попита Харпър.

Блейк поклати глава.

— Всичките са откъснати.

— Естествено — каза Харпър.

— Нима? — попита Ричър. — Как така си е спомнил, че трябва да откъсне етикета, а е забравил да запечата кашона?

— Може някой да му е попречил — каза тя.

— Как? Това място не е особено оживено.