Смъртоносна жега

Тя мълчеше. Само го гледаше. Той посегна напред. Тя се отдръпна. Извади юмрук от устата си и каза:

— Не бяха четири часа.

— Бяха — възрази той. — Много повече от четири.

Тя отново захапа юмрук. Той пак посегна. Тя се отдръпна. Какво й казваше мама? Ако те е страх от нещо, крещи с всичка сила. Тя пое дъх и се опита да изкрещи. Но не успя да издаде никакъв звук. Гърлото й бе пресъхнало.

— Регистърът — повтори Ричър.

Човекът се поколеба, сякаш ставаше дума за нещо безкрайно важно. Ричър погледна часовника и със същото движение извади пистолета от джоба си.

— Веднага. Нямаме време за глупости.

Очите на човека се разшириха. Той хлътна зад тезгяха и разгърна дебела кожена книга. Бутна я към тях. Ричър и Алис приведоха глави.

— Какви имена търсим? — попита тя.

— Нямам представа. Гледай колите.

На всяка страница имаше пет колони. Дата, име, домашен адрес, автомобил, дата на напускане. Двайсет реда за двайсетте бунгала. Шестнайсет бяха заети. На седем имаше стрелки към предишната страница — знак, че са тук от два или повече дни. Девет бяха заети от снощи. До единайсет от бунгалата имаше записан автомобил. Четири бяха заети от двойки с общи коли.

— Семейства — обясни дежурният. — Или по-големи групи.

— Вие ли ги приехте? — попита Ричър.

Човекът поклати глава.

— Аз съм нощна смяна. Идвам след полунощ.

Ричър се втренчи в страницата. Застина. Извърна глава.

— Какво? — попита Алис.

— Това не е мястото. Друго е. Издъних се.

— Защо?

— Погледни колите — каза Ричър.

Той плъзна дулото на пистолета по четвъртата колона.

Три шевролета, три хонди, две тойоти, два буика, един сааб, едно ауди. И един форд.

— Трябва да са два форда. Техният и онзи експлорър, който е паркиран тук.

— Мамка му — изруга Алис.

Той кимна. Мамка му. Обгърна го кънтяща тишина. Ако мястото не беше тук, нямаше ни най-малка представа къде може да бъде. Бе заложил всичко на карта. Не разполагаше с резервен план. Озърна се към регистъра. Форд. Представи си скучния стар експлорър отвън. После пак погледна регистъра.

На всички редове почеркът беше един и същ.

— Кой ги записва? — попита той.

— Собственичката — отговори дежурният. — Тя е малко старомодна.

Ричър затвори очи. Отново видя как Алис описва бавен кръг около паркинга. Замисли се за всички старомодни мотели, в които бе отсядал през живота си.

— Добре — каза той. — Гостът съобщава името и адреса, тя го записва. После навярно просто поглежда навън и сама определя марката на колата. Може би в това време други гости напират да плащат или питат за нещо.

— Може би. Аз съм нощна смяна. Денем не идвам.

— Тя не разбира много от коли, нали така?

— Нямам представа. Защо?

— Защото са записани три шевролета, а отвън има само два. Мисля, че е записала експлоръра като шевролет. Той е стар модел. Ъгловат. Може да го е объркала.

Той потупа с пистолета думата Форд.

— Този е нашият. Те са.

— Смяташ ли? — попита Алис.

— Знам. Усещам го.

Гостите бяха наели две стаи. Не съседни, но в едно крило. Стаи номер пет и осем.

— Добре — повтори Ричър. — Отивам да погледна. Алис, ти се свържи с щатската полиция, после почвай да звъниш на съдията, разбрано?

— Искате ли ключ? — попита дежурният.

— Не — каза Ричър. — Не ми трябва ключ.

Десният ред бунгала започваше от номер едно. Край вратите минаваше бетонна пътека. Ричър крачеше бързо и тихо, а зад него оставаха влажни следи. Нямаше нищо за гледане, освен вратите. Никакви прозорци. Прозорците сигурно бяха отзад. Стандартни мотелски стаи, каквито бе виждал хиляди пъти. Стандартно разположение: врата, къс коридор, гардероб от едната страна, баня от другата, после стая по цялата ширина на бунгалото, две легла, два стола, маса, писалище, климатик под прозореца, пастелни рисунки на стената.

На бетона до вратата на бунгало номер пет лежеше табелка Не безпокойте. Ричър я прекрачи. Щом си откраднал дете, гледаш да стоиш по-далеч от канцеларията. Ясна работа. Продължи и спря пред номер осем. Прилепи ухо до вратата и се ослуша. Не чу нищо. Продължи безшумно нататък, покрай номера девет и десет. Заобиколи края на редицата. Между двата реда бунгала имаше десет метра градина с бодливи пустинни храсти и грижливо подравнен чакъл. Тук-там светеха малки жълти фенери. Няколко големи камъка създаваха японски ефект.

Чакълът захрущя под краката му. Трябваше да върви бавно. Мина прозореца на номер десет, после номер девет, приклекна и се залепи за стената. Пропълзя напред и застана точно под прозореца на номер осем. Климатикът работеше. Бученето заглушаваше всичко останало. Бавно и предпазливо надигна глава. Погледна в стаята.

Нищо. Стаята беше съвсем празна. Подредена, сякаш никой не бе влизал. Стоеше си чиста, стерилна и готова за гости като всяка мотелска стая. Обзе го паника. Може да са наели по няколко стаи. На три-четири места, за да имат избор. Трийсет-четирийсет долара на вечер, защо не?

Изправи се. Вече не мислеше за чакъла. Изтича покрай номера шест и седем към прозореца на номер пет. Застана отпред и надникна.

И видя дребен тъмнокос мъж, омотан с две кърпи, да извлича Ели от банята. През вратата зад него се лееше ярка светлина. Стискаше с една ръка двете й китки, изпънати над главата. Тя риташе и се мяташе. Ричър продължи да гледа още около четвърт секунда, за да запомни разположението на стаята и да зърне черен деветмилиметров пистолет върху писалището. После си пое дъх, направи плавна крачка назад, наведе се и вдигна един от камъните в градината. Камъкът беше по-голям от баскетболна топка и тежеше към петдесет килограма. Ричър го тласна през прозореца. Мрежата против насекоми се разпадна, стъклото се разхвърча и той полетя подир камъка с главата напред, помъкнал рамката около раменете си като лавров венец.

Дребният мъж замръзна от смайване за част от секундата, сетне пусна Ели и отчаяно се хвърли към писалището. Ричър отметна строшената рамка, изпревари мъжа, хвана го за гърлото с дясната ръка, притисна го до стената, стовари с чудовищна сила левия юмрук в корема му, пусна го долу и жестоко го ритна в главата. Видя как очите му се извъртяха. После задиша тежко като локомотив, разтръска ръце и се пребори с желанието да го рита до смърт.

След това се обърна към Ели.

— Добре ли си?

Тя кимна. Помълча, изненадана от внезапната тишина.

— Той беше лош човек. Мисля, че искаше да ме застреля.

Ричър помълча на свой ред. Мъчеше се да диша нормално.