Смъртоносна жега

отстрани по лавиците. Като по стълбичка. Тук беше нависоко. Само че можеше да кихне от праха. Знаеше, че не бива. Дали все пак не е ниско? Онзи не беше много висок. Тя затаи дъх.

Алис караше със сто километра в час. Първият мотел, който достигнаха, беше отляво. Стотина метра нисък жив плет закриваше паркинга. Имаше централна сграда и две едноетажни пристройки с по шест стаи. Прозорците на канцеларията бяха тъмни. Отстрани имаше автомат за безалкохолни напитки. Пет коли на паркинга.

— Не — каза Ричър. — Ние не спираме в първия мотел. Вероятно ще предпочетем втория.

Вторият се появи след четиристотин метра на юг.

И изглеждаше подходящ.

Беше изграден под прав ъгъл към пътя. Канцеларията гледаше към шосето, но двата реда бунгала се отдалечаваха зад нея като обърната буква U. Мястото беше закътано. Наоколо растяха високи дървета, от чиито клони се ръсеха дъждовни капки.

Възможно.

Алис намали скоростта.

— Карай през паркинга — нареди той.

Алис зави през паркинга и подкара покрай бунгалата. Бяха осем. Три паркирани коли. Зави и потегли обратно. Отзад имаше още осем. Пак три коли. Тя спря до вратата на канцеларията.

— Е?

Ричър поклати глава.

— Не.

— Защо?

— Много е празно. Шестнайсет бунгала, шест коли. Трябва да са поне осем.

— Защо?

— На тях не им трябва празен мотел. Може някой да ги запомни. Търсят нещо, заето около две трети, тоест десет или единайсет коли за шестнайсет бунгала. Това търсим. Две трети минус две. Приблизително.

Тя се озърна към него и сви рамене. Изкара колата на пътя и продължи на юг.

Той направи две крачки към вратата и спря. От едната страна на паркинга имаше жълтеникава лампа и лъчите й падаха косо по мокрия асфалт. В тях видя стъпките си. Верига странни, мътни следи сред влагата. Различи пръстите и петите. Най-вече петите, защото бе минал оттам тичешком. Отпечатъците бяха размити и влажни.

Но не видя нейните стъпки.

Имаше само една следа — неговата. Никакво съмнение.

Тя не бе излизала. Освен ако можеше да лети. Което бе невъзможно. Той се усмихна.

Значи се криеше в стаята.

Измина тичешком последните осем крачки и влезе в стаята. Тихо затвори вратата, намести веригата и щракна резето.

— Излизай — подвикна той.

Тишина, но той и не очакваше отговор.

— Идвам да те намеря.

Започна от ъгъла до прозореца, където имаше кресло, зад което би могло да се скрие дете. Нямаше я. Коленичи да надникне под леглата. И там я нямаше.

— Хей, хлапе — подвикна той. — Стига толкова.

Между двете легла имаше нощно шкафче. И там я нямаше. Той се изправи и намести кърпите. Не можеше да е в банята. Тогава къде? Огледа стаята. Гардеробът. Разбира се. Той се усмихна и пъргаво пристъпи натам.

— Идвам, скъпа.

Дръпна двете врати и провери отдолу. Видя само празна поставка за куфари. Отдясно имаше няколко празни лавици. И една висока лавица горе по цялата ширина. Надигна се на пръсти и я огледа. Нищо. Само прах, стара телена закачалка и найлонов плик от някакъв магазин в Кливланд.

Завъртя се, замаян от недоумение.

Пред третия мотел имаше изрисувана табела, закачена с вериги на железен прът. Шрифтът бе толкова претруфен, че Ричър не успя да го разчете със сигурност. Може би Каньон и още нещо. Буквите бяха очертани със златна боя.

— Харесва ми — каза той. — Много е изискано.

— Влизаме ли? — попита Алис.

— И още как.

Малка алея пресичаше двайсетметрова градинка, която изглеждаше жалка и повехнала от жегата, но поне беше опит да се направи нещо.

— Харесва ми — повтори той.

Разположението бе същото като на другия мотел. Канцелария, паркинг и два реда бунгала под прав ъгъл към пътя. Алис направи пълна обиколка. По десет бунгала в редица, общо двайсет. Дванайсет коли пред дванайсет врати.

Два шевролета, три хонди, две тойоти, два буика, стар сааб, старо ауди и петгодишен форд експлорър.

— Две трети минус две — каза Ричър.

— Това ли е мястото? — попита Алис.

Той не отговори. Тя спря колата до канцеларията.

— Е?

Ричър мълчаливо отвори вратата и слезе. Жегата се завръщаше. Усети мирис на влажна земя. Чу бълбукане на вода из канавки и водостоци. Канцеларията бе тъмна. Вратата заключена. Отстрани имаше изящен бронзов бутон за звънец. Той го натисна с палец и се вгледа през стъклото.

Вътре нямаше автомат за безалкохолни напитки. Само тезгях и голям рафт за рекламни брошури. Не различи заглавията. Продължи да натиска звънеца. Една врата в дъното светна и на нея се появи човек. Приглаждаше косата си с пръсти. Ричър извади значката и почука по стъклото. Човекът светна лампата в канцеларията, приближи се и отключи. Ричър пристъпи край него и влезе. Брошурите рекламираха всички туристически забележителности в радиус от сто и петдесет километра. Особено стария Форт Стоктън. Споменаваше се нещо за метеоритен кратер. Все забележителни места. Никакви намеци за родео, изложби на оръжие или недвижими имоти. Ричър махна с ръка на Алис.

— Това е мястото.

— Така ли?

Той кимна.

— Струва ми се подходящо.

— Ченгета ли сте? — попита човекът, гледайки форда.

— Трябва да видя регистъра — каза Ричър. — За гостите, настанени снощи.

Беше невъзможно. Абсолютно невъзможно. Нямаше я навън, нямаше я и вътре. Той отново огледа стаята. Леглата, мебелите, гардероба. Нищо. Нямаше я и в банята, защото той излезе оттам. Освен ако…

Освен ако е била под леглото или в гардероба, докато той излезе навън, а след това е изтичала в банята. Той прекрачи напред и отвори вратата на банята. Видя отражението си в огледалото и се усмихна. Стъклото вече не бе замъглено. С театрален жест дръпна завесата.

— Ето те.

Тя се притискаше права в ъгъла на ваната. Беше по тениска, шорти и сандали. Хапеше юмруче. Очите й бяха широко разтворени, огромни и тъмни.

— Размислих — каза той. — Смятах да те взема с мен.