Смъртоносна жега

— Просто карай.

— Ще свършим бензина — възрази тя.

— Не бой се.

Алис продължи да кара. Джипът се тресеше. Фаровете подскачаха по асфалта. Гумите виеха. Алис пак погледна надолу.

— Стрелката е на нулата, Ричър. Под нулата.

— Не бой се — повтори той.

— Защо?

— Ще видиш.

Ричър не откъсваше очи от пътя. Алис караше с цялата бързина, която можеше да изцеди от джипа. Двигателят ревеше. Вероятно гълташе по половин литър на минута.

— Мини на нормална предавка — каза Ричър. — Така е по-икономично.

Тя стисна лоста и с усилие го измести. Предницата утихна. Управлението стана малко по-леко. Тя продължи да кара. Още километър. Два. Пак погледна таблото.

— Движим се с изпаренията от резервоара.

— Не бой се — каза Ричър за трети път.

Още два километра. Двигателят се запъна, закашля и пак заработи. Засмуква изпарения от бензинопровода, помисли си Ричър. Или утайка от дъното.

— Ричър, бензинът свърши — обади се Алис.

— Няма страшно.

— Защо?

Още един километър.

— Ето защо — каза изведнъж той.

Десният лъч плъзна по крайпътния чакъл и освети стоманеносин форд. На колелата нямаше тасове, отзад стърчаха четири антени. Колата просто стоеше и чакаше, обърната на север.

— Това ще ни свърши работа — каза Ричър. — Резервоарът сигурно е пълен догоре. Те организираха всичко много добре.

Алис натисна спирачките и спря зад форда.

— Техен ли е? Защо е тук?

— Уокър го е оставил.

— Как разбра?

— Ясно е като бял ден. Те пристигат от Пейкъс с две коли — тази и линкълнът. Оставят линкълна тук и продължават с форда. После Уокър бяга от платото, зарязва пикапа под навеса, идва с форда дотук и се връща в ранчото с линкълна. За да си помислим, че идва за пръв път, ако случайно още сме живи и здрави.

— А ключовете?

— Сигурно са на таблото. На Уокър не му беше до тревоги за собствеността на „Херц“.

Алис изскочи навън и провери. Вдигна палец. Ключовете бяха на място. Ричър взе картите и я последва. Оставиха джипа с отворени врати. Моторът все още работеше с последните капки бензин. Качиха се във форда и отново наместиха седалките. Алис форсира двигателя и след трийсет секунди се движеха със сто километра в час.

— Резервоарът е почти пълен — каза тя. — И колата се управлява много по-леко.

Ричър кимна. Фордът се плъзгаше по асфалта стремително и гладко. Както се полага на солиден автомобил.

— Ал Юджин е седял на моето място — каза той.

Алис се озърна към него. Той се усмихна.

— Карай по-бързо. Никой няма да ни спре. Приличаме на полицейски екип.

Тя вдигна сто и двайсет, след това сто и трийсет. Ричър напипа лампичката, щракна я и пак се зае с картите.

— Добре, докъде бяхме стигнали?

— До обсерваторията Макдоналд — отвърна Алис. — Ти не я одобри.

Той кимна.

— Много е далече.

Извъртя картата под светлината. Заби поглед в нея. Съсредоточи се, Ричър. Направи го. Ако можеш.

— Какво има в парковата зона Балмориа? — попита той.

Мястото пак беше югозападно от Пейкъс, но само на петдесет километра.

Подходящо разстояние.

— Пустинен оазис — обясни Алис. — Огромно езеро, много бистро. Там ходят плувци и леководолази.

Но мястото не е подходящо.

— Не ми се вярва — каза той.

Огледа петдесет километра на североизток.

— Какво знаеш за дюните Монахан?

— Петнайсет хиляди декара пясъчни дюни. Прилича на Сахара.

— Само това ли? И хората ходят там?

— Много е впечатляващо.

Ричър замълча и отново се вгледа в картата.

— А Форт Стоктън?

— Обикновено градче — каза Алис. — Почти не се различава от Пейкъс. — Изведнъж тя трепна и се обърна към него. — Но старият Форт Стоктън май си струва да се види.

Ричър погледна картата. Старият Форт Стоктън бе отбелязан като историческа развалина северно от самото градче. Откъм Пейкъс. Измери разстоянието. Около седемдесет километра.

Не е изключено.

— Какво представлява?

— Историческа забележителност — каза Алис. — Стара военна крепост. Там е бил полкът на Бизоните, чернокожата кавалерия. Войските на Конфедерацията разрушили крепостта. Бизоните я възстановили. През 1867 година, ако не греша.

Ричър погледна отново. Развалините бяха на югоизток от Пейкъс, до тях се стигаше по шосе 285, което изглеждаше сравнително добро. Удобно шосе. Вероятно съвсем типично. Той затвори очи. Колата летеше напред. Двигателят работеше съвсем тихо. Вътре беше уютно и топло. Искаше му се да заспи. Беше много уморен. Под краката му съскаха пръски вода.

— Старият Форт Стоктън ми допада — каза той.

Пак замълча. Отминаха още два километра.

— Не точно там — каза Ричър. — Но наблизо. Представи си го от тяхна гледна точка.

— Не мога — възрази Алис. — Не съм като тях.

— Опитай. Какви бяха те?

— Не знам.

— Бяха професионалисти. Тихи и незабележими. Като хамелеони. С вродено умение да се прикриват. Стремяха се никой да не ги забележи. Постави се на тяхно място, Алис.

— Не мога — повтори тя.

— Мисли като тях. Представяй си. Влез в кожата им. Кои бяха те? Аз ги видях и ги помислих за търговски пътници. Ръсти Гриър повярва, че са социални служители. Ал Юджин явно ги е помислил за агенти от ФБР. Затова разсъждавай като тях. Заеми тяхното място. Силата ти е в това, че изглеждаш съвсем обикновено. Бяла си, изглеждаш умерено богата и караш този форд, който без антените прилича на обикновена семейна кола. Номерът с ФБР им е помогнал, но по принцип колата изглежда толкова безобидна, че Ал Юджин е сметнал за безопасно да спре. И в същото време толкова властна, че е бил длъжен да спре. Поискал го е. И