Смъртоносна жега

тъй, ти си съвсем обикновена, почтена и напълно приемлива. Освен това делова.

— Разбрано.

— Но ето че до теб се появява хлапе. В какво се превръща твоята група?

— В какво?

— Нормално, обикновено, почтено, съвсем приемливо семейство от средна ръка.

— Но нали са били трима?

Ричър помълча. Затвори очи.

— Единият от мъжете е чичо. Значи сте средно богато семейство, тръгнало на почивка с колата. Но не от онези шумни семейства, дето хукват към Дисниленд. Никакви бермуди и шарени тениски. Изглеждате тихи, може би малко саможиви. Или дори скучни. И навярно ученолюбиви. Може би изглеждате като семейство на училищен директор. Или счетоводител. Очевидно не сте от щата, значи пътувате. Накъде? Задай си същия въпрос като тях. Къде ще се слееш със средата? Къде е най-безопасното място? Къде ще отиде едно сериозно, ученолюбиво семейство от средна ръка с малката си дъщеричка? Кое място е най-добро, подходящо, поучително за нея? Макар че още е твърде малка, за да разбере. Макар че хората тайно ви се присмиват за политическата коректност и усърдието.

— Старият Форт Стоктън — каза Алис.

— Именно. Запознаваш малката със славното минало на афроамериканските бойци, макар че сигурно ще получиш сърдечен удар, ако след време тя отиде на среща е някой техен потомък. Но ти караш форд, а не беемве или кадилак. Значи си благоразумна. Което означава не твърде богата. Правиш си сметка на разходите. Мразиш да плащаш по-скъпо. Както за коли, така и за мотели. Значи пристигаш от север и избираш по-далечен мотел, където цените са разумни. Не някоя дупка насред пущинака. Но все пак в покрайнините на туристическия район. Където предлагат добри цени. — Той отвори очи. — Там ще отседнеш, Алис.

— Така ли?

Ричър кимна.

— На място, където има много семейства от средната класа. Място, препоръчвано в скучните рекламни брошури. Място, където си в свои води. Място с множество хора като теб. Място, където изобщо няма да те запомнят. И място, от което да стигнеш до Пейкъс най-много за трийсет и пет минути по удобно шосе.

Алис сви рамене и същевременно кимна.

— Добра теория ми изглежда. Логична. Въпросът е само дали са използвали същата логика.

— Надявам се — каза Ричър. — Защото нямаме време за голямо издирване. Всъщност изобщо нямаме време. Имам лошо предчувствие. Мисля, че Ели вече е под заплаха.

Алис мълчеше.

— Може би другите двама е трябвало да се обаждат редовно по телефона — продължи той. — Може би третият вече изпада в паника.

— Значи залагаш всичко на карта.

Ричър не отговори.

— Направи една проста сметка — каза Алис. — Седемдесет километра радиус ти дават площ около хиляда и петстотин квадратни километра. И искаш да избереш сред тях една-единствена точка?

Ричър мълчеше. Изминаха още един километър.

Залагай, Ричър.

— Мисля, че бяха много умни и предпазливи — каза той. — А основната им цел е съвсем ясна. Гледали са същите карти. Затова смятам, че точно така са постъпили.

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Човек никога не е сигурен. Но така бих постъпил аз. Това е номерът, Алис. Да мислиш като тях. Гарантиран успех.

— Сто процента ли?

Той сви рамене.

— Е, не съвсем.

Отпред се появи задрямалото селце на кръстопътя. Училище, бензиностанция, закусвалня. Направо — Пейкъс. Надясно — Форт Стоктън.

— Е? — попита Алис.

Ричър не отговори.

— Е? — повтори тя.

Той се взираше през стъклото.

— Какво решаваш?

Ричър мълчеше. Тя натисна спирачките, колата се хлъзна по мокрия път и спря точно върху полуизтритата осева линия.

— Е?

Дявол да те вземе, залагай, Ричър.

— Завий надясно — каза той.

Той реши най-напред да се изкъпе. Приемлива отсрочка. Разполагаше с време. Стаята беше заключена. Детето спеше дълбоко. Съблече се, сгъна грижливо дрехите и ги сложи на стола. Прекрачи в банята. Дръпна завесата и пусна душа.

После извади ново сапунче от опаковката. Обичаше мотелските сапуни. Харесваше свежите хартиени опаковки и мириса, който лъхваше от тях. Силен и чист. Подуши шампоана. Беше в малко пластмасово шишенце. Миришеше на ягоди. Прочете етикета. Шампоан с балсам. Протегна се, остави сапуна върху порцелановата подложка и внимателно закрепи шампоана върху ръба на ваната. Бутна завесата настрани и влезе под струята.

На североизток от Ехо шосето ставаше по-тясно и лъкатушеше в подножието на хълмиста верига покрай коритото на Кояноса Дроу. Фордът не бе твърде удобен за такъв път. Изглеждаше тежък, крехък и тромав. Потоци вода се стичаха по асфалта от ляво на дясно. От деретата бликаше кал, размесена със ситни камъчета. Алис се бореше да поддържа шейсет километра в час. Мълчеше. Стискаше зъби и тласкаше тежкия автомобил по безкрайните завои. Ричър я погледна. Стори му се пребледняла. Като от студ.

— Добре ли си? — попита той.

— А ти добре ли си? — отвърна тя.

— Защо да не съм?

— Току-що уби двама души. После пред очите ти умря трети и изгоря цяла къща.

Той извърна очи. Цивилни.

— Минала работа. Не мисли за това.

— Ама че отговор!

— Какво има?

— Изобщо ли не те засягат подобни неща?

— Съжалявам, че не успях да ги разпитам.

— За друго не съжаляваш, така ли?

Той помълча. После каза:

— Разкажи ми за къщата, в която живееш.

— Какво общо има къщата?

— Предполагам, че е от онези, дето ги наемат за кратко време. Не много добре поддържана. Сигурно я завари доста мръсна.

— И какво?

— Прав ли съм?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Чистих цяла седмица.

— Загоряла печка, лепкави подове, нали така?