Смъртоносна жега

— Да.

— Буболечки в шкафовете?

Тя пак кимна.

— Хлебарки в кухнята?

— Цяла колония — потвърди Алис. — Грамадни.

— И ти се отърва от тях?

— Естествено.

— Как?

— С отрова?

— Хайде сега, ти ми кажи как се чувстваш.

Тя се озърна.

— Значи сравняваш онези хора с хлебарки?

Ричър поклати глава.

— Не съвсем. Предпочитам хлебарките. Те са просто пакетчета ДНК, които търчат насам-натам и вършат каквото им се налага. На Уокър и неговите приятели не им се е налагало да го вършат. Те са имали избор. Можели да бъдат достойни човешки същества. Но са решили да бъдат други. После са решили да се задяват с мен, което беше последната капка, и си получиха заслуженото. Затова няма да стоя буден всяка нощ заради тях. Изобщо няма да си ги спомня. А ако ти смяташ другояче, значи грешиш.

Алис мълчаливо преодоля още няколко завоя.

— Ти си корав човек, Ричър — каза тя.

Той помълча на свой ред.

— Реалист съм. И, общо взето, почтен човек.

— Нормалните хора може да не се съгласят.

Той кимна.

— Такива сте вие.

Той дълго стоя под топлата струя, после започна от главата. Насапуниса се с много шампоан и започна да масажира скалпа. След това си изплакна ръцете и се насапуниса по лицето, шията, зад ушите. Затвори очи и остави водата да се стича по тялото му. Сложи още малко шампоан на гъстите косми по гърдите. Насапуниса се под мишниците. По гърба и краката. После се изми до лактите много старателно и грижливо. Като хирург преди операция.

— Колко остава? — попита Алис.

Ричър пресметна по картата.

— Четирийсет километра. Пресичаме магистрала I–10 и продължаваме по шосе 285 на север към Пейкъс.

— Но развалините са до другия път. Пътя за Монахан.

— Повярвай ми, Алис. Те са останали на шосе 285. Трябвал им е удобен път.

Алис не отговори.

— Необходим ни е план — каза Ричър.

— За залавянето на онзи тип ли? Нищо не разбирам от тия неща.

— Не, за по-късно. Как да освободим Кармен.

— Ти си ужасно самонадеян.

— Преди акция не се мисли за провал.

Алис натисна спирачките и направи рязък завой. По-нататък следваше сто метра прав път и колата веднага се стрелна напред.

— Habeas corpus4 — каза Алис. — Отиваме при някой федерален съдия и подаваме спешна молба. Ще му разкажем цялата история.

— Мислиш ли, че може да стане?

— Точно затова са го измислили. Върши работа вече двеста години. Не вярвам точно сега да засече.

— Добре — каза Ричър.

— Но има една подробност.

— Каква?

— Ще ни трябват свидетели. Затова недей да го убиваш. Ако не смяташ молбата ми за нахална.

Той отми сапуна и постоя под горещата струя. Усещаше я по тялото си. Хрумна му нова мисъл. Щяха да му трябват пари. Другите нямаше да се върнат. Екипът вече бе минало. Знаеше го. Отново ставаше безработен. И това не му допадаше. Той не беше водач. Не умееше да измисля разни неща. Работата в екип бе тъкмо за него. Сега отново оставаше сам. У дома под дюшека имаше скрити пари, но не много. Щяха да му трябват още, и то съвсем скоро.

Той се завъртя и подложи косата си на водната струя. Може би си струваше да отведе детето в Лос Анджелис. Да го продаде там. Познаваше някои хора. Хора, които уреждат осиновяване и разни други работи, за които не бива да се разпитва. На колко години беше момичето? Шест и половина? При това бяло. Доста пари можеше да му вземе, особено с тая руса коса. И сините очи биха добавили две-три хилядарки. Както и да погледнеш, хубава стока. Неговите познати сигурно щяха да платят съвсем прилична цена.

Само че как да стигне дотам? Фордът беше изчезнал, но можеше да наеме друга кола. Нямаше да му е за пръв път. Можеше да поръча да му я докарат утре сутрин от Пейкъс или Форт Стоктън. Разполагаше с цял куп фалшиви документи. Но това означаваше, че доставчикът ще види лицето му. И хлапето. Не, можеше да скрие момичето в празната стая на жената, а в своята да посрещне доставчика. Но рискът все пак си оставаше.

Или пък да открадне кола. И това нямаше да му е за пръв път. Можеше да си избере някоя тук, на паркинга. Дръпна завесата, подаде глава и погледна към тоалетната масичка, където бе оставил часовника. Четири и половина сутринта. В пет вече можеха да са на път. На сто километра оттук. Разполагаше и с резервни номера. Калифорнийският, който бяха използвали за колата от летище Лос Анджелис, и оригиналният тексаски номер от форда.

Върна се под душа и отново дръпна завесата. Решението бе взето. Ако навън имаше някой бял седан, щеше да го вземе. Тук предпочитаха белия цвят заради слънцето. А детето можеше да сложи в багажника. Лесна работа. Най-добре би било да намери форд корола на една-две години. Много банална конструкция. Лесно се бърка с много други модели. Дори пътните полицаи трудно ги разпознават. С такава кола можеше да стигне чак до Лос Анджелис. Да продаде и нея покрай хлапето за още малко пари. Той кимна. Усмихна се и вдигна ръце да се измие под мишниците.

На петнайсет километра югозападно от Форт Стоктън пътят зави надясно, прехвърли хребета, слезе надолу и продължи покрай Биг Кениън Дроу. После се устреми право към кръстовището с магистрала I–10, което събираше осем пътя и върху картата напомняше паяк. Северозападният крак бе шосе 285, завиващо под прав ъгъл към Пейкъс. Следваха около трийсет километра между градската черта на Пейкъс и моста над Кояноса Дроу.

— Това е зоната на целта — каза Ричър. — Някъде в тия трийсет километра. Отиваме на север до моста, завиваме и се връщаме на юг. За да видим каквото са гледали те.

Алис мълчаливо кимна и ускори по надолнището. Гумите тропаха по неравния асфалт и тежката кола залиташе настрани. Събуди я шумът на душа. Водата трополеше по плочките от другата страна на стената, сякаш отново бе завалял дъжд. Тя се зави презглава, после пак дръпна чаршафа надолу. Погледна прозореца. Вече нямаше светкавици. Напрегна слух, но не чу гръмотевици. После разпозна звука. Душът работеше в банята. Беше по-шумен от нейния у дома, но по-тих от маминия.

Онзи човек беше в банята.

Тя свали чаршафа до кръста си. Надигна се и седна. Лампата не светеше, но завесите бяха дръпнати настрани и отвън нахлуваше жълтеникава светлина. Виждаше как по стъклото проблясват капки.