Смъртоносна жега

— Те дойдоха и ме отърваха от наблюдателите.

— А после те отърваха от Ал и Слуп.

— Беше много отдавна, Ричър. Той не биваше да го вади на бял свят. Тогава бяхме още хлапета. Споразумяхме се да не говорим повече за това. Обещахме си. Никога, никога. Беше забраненият спомен. Сякаш нищо не се е случвало. Сякаш е било само лош сън, продължил една година.

Тишина.

— Тази нощ ти караше пикапа — каза Ричър.

Уокър кимна разсеяно.

— Оставахте само вие двамата и всичко щеше да свърши. Бях наясно, че знаеш. Иначе защо ти е да крадеш документи и да бягаш в пустинята? Затова се качих в пикапа. Защо не? Много пъти съм карал нощем по тия места.

Той замълча. Преглътна с усилие, после още веднъж. Затвори очи.

— Но се уплаших. Призля ми. Не можех да го преживея отново. Вече не съм такъв. Променил съм се.

Тишина.

— Къде е Ели? — попита Ричър.

Уокър сви рамене и поклати глава. Ричър порови из джоба си и извади хромираната звезда.

— Това нещо законно ли е?

Уокър отвори очи. Кимна.

— Да, струва ми се.

— Тогава ще те арестувам.

Уокър безсилно поклати глава.

— Не. Моля те.

— Въоръжен ли си? — попита Ричър.

Уокър кимна.

— Имам револвер в джоба.

— Извадете го, ако обичате, мисис Гриър — каза Ричър.

Ръсти се завъртя на стола и посегна към джоба на Уокър. Той не оказа съпротива. Дори се приведе настрани, за да й бъде по-лесно. Тя извади малък револвер от оксидирана стомана. „Колт Детектив Спешъл“ .38 калибър с петсантиметрова цев. Малко оръжие. Изглеждаше съвсем на място върху дланта на Ръсти.

— Къде е Ели, Хак? — повтори Ричър.

— Не знам — каза Уокър. — Наистина не знам. Те отсядат в мотели. Не знам къде са. Не ми казаха. Така било по-безопасно.

— Как се свързваш с тях?

— Чрез един номер в Далас. Оттам прехвърлят разговора.

— Телефоните не работят — намеси се Боби.

— Къде е тя, Хак? — попита отново Ричър.

— Не знам. Ако знаех, тях да ти кажа.

Ричър вдигна пистолета на Алис. Прицели се с изпъната ръка над масата. Ръката му беше дълга и дулото увисна на пет сантиметра от лицето на Уокър.

— Гледай ми показалеца, Хак — каза той.

Напрегна пръст, докато обтегнатата кожа побеля под светлината на свещите. Спусъкът мръдна назад. Милиметър, два, три.

— Искаш ли да умреш, Хак?

Уокър кимна.

— Да, моля те — прошепна той.

— Първо ми кажи. Поне това можеш да сториш. Къде е тя?

— Не знам — каза Уокър.

Гледаше право в дулото. То бе толкова близо, че очите му се кръстосваха. Полираният метал отразяваше пламъчетата на свещите. Ричър въздъхна, отпусна пръст и свали пистолета отново на масата. Дръжката тихо изтрака върху дървото. Никой не проговори. И никой не помръдна, докато внезапно Ръсти надигна ръка. Малкият револвер описа треперлива дъга и се насочи нейде настрани.

— Слуп не би ударил жена — прошепна тя. — Онова бяха злополуки.

Ричър поклати глава.

— Той е пребивал Кармен цели пет години, Ръсти, почти всеки ден, от сватбата до затвора. Синини, размазани устни, строшени кости. И всичко това, след като преди дванайсет години е изнасилил, измъчвал и убил двайсет и пет човешки същества сред пустинята.

Тя се разтресе.

— Не. Не е вярно.

Револверът трепереше в ръката й.

— Насочиш ли това чудо към мен, ще те застрелям — каза Ричър. — С най-голямо удоволствие, повярвай ми.

За секунда тя се втренчи в него, после сгъна ръка и опря револвера в черепа си точно над ухото. Цевта прониза покритата с лак коса като пръчка, забита в птиче гнездо. Дълго седя така, после отдръпна ръка, завъртя се на стола и насочи револвера към Хак Уокър. Дулото спря само на пет сантиметра от челото му.

— Ти уби момчето ми — прошепна тя.

Уокър дори не се опита да се отдръпне. Само кимна едва доловимо.

— Съжалявам — прошепна той.

Нито един револвер няма предпазител. А „Колт Детектив Спешъл“ е револвер с двойно действие. Което означава, че през първата половина от движението си спусъкът изтласква ударника назад и завърта барабана, а ако натискът продължи, ударникът пада и произвежда изстрел.

— Недей, Ръсти — каза Ричър.

— Мамо — извика Боби.

Ударникът щракна назад.

— Не! — изкрещя Алис.

Ударникът падна. Раздаде се оглушителен трясък, от дулото бликна пламък и тилът на Уокър отхвръкна назад към жълтеникавия сумрак. Просто подскочи като капаче и се разпадна в червена мъгла. Патрон с кух връх, автоматично помисли Ричър. Пламъкът мигновено изчезна и той видя черна дупка между очите на Уокър. Косата над нея гореше от пламъка на изстрела. Сетне Ръсти стреля отново. Вторият куршум прониза черепа по пътя на първия и Уокър рухна надолу, а ръката на Ръсти бе застинала като вкаменена и продължаваше да стреля във въздуха — три, четири, пет, шест. Третият куршум разцепи дървената стена, четвъртият разби стъклото на фенера, а петият улучи резервоара и плисна съдържанието му върху стената. Керосинът лумна и шестият куршум се заби точно в средата на пламъците. Барабанът вече бе празен, но Ръсти продължаваше да натиска спусъка. Ричър гледаше как показалецът й подскача, ударникът прещраква и барабанът послушно се върти. После извърна глава и погледна стената.

Керосинът е по-гъст от водата и има по-голямо повърхностно напрежение. Сега той пълзеше настрани, капеше, разливаше се и пламтеше все по-яростно. След секунди вече гореше цялата стена. Сухото старо дърво не оказа никаква съпротива на огъня. Синкави пламъци пълзяха нагоре и настрани, а избелялата червена боя се лющеше и издуваше пред тях. Огнените езици налучкаха вертикалните процепи между дъските и хукнаха нагоре по тях като изгладнели зверчета. Стигнаха до тавана, спряха за миг, после завиха по него и продължиха да се разпростират. Въздухът в стаята се раздвижи, за да ги подхрани. Свещите запращяха от внезапния вятър. След пет секунди стената гореше по цялата дължина. После огънят запълзя настрани. Пламъците бяха сини, гладки, къдрави и течни, сякаш изваяни от нещо влажно и меко. Сияеха с някаква тайнствена вътрешна светлина. Люспи горяща боя се носеха в потоците топъл въздух и падаха навсякъде. Огънят бързо пълзеше и ги обграждаше.