Смъртоносна жега

двигателя се засили, предавките ръмжаха и автобусът потегли, вдигайки след себе си нов облак прах.

Седем и трийсет и шест, обектът се качва в училищния автобус, записа момчето.

Пътят на север бе прав като конец. Момчето изви глава и проследи автобуса чак докато маранята на хоризонта го превърна в искрящ жълт мираж. После затвори бележника и го пристегна с ластиче. Отсреща прислужницата се прибра в червената къща и затвори отвътре кухненската врата. На километър и половина от нея наблюдателите оставиха далекогледите и вдигнаха яките си, за да се предпазят от слънцето.

Седем и трийсет и седем, петък сутрин.

Седем и трийсет и осем.

В седем и трийсет и девет на петстотин километра североизточно от тях Джак Ричър скочи през прозореца на мотелската стая. Една минута преди това той си миеше зъбите в банята. Още минута по-рано бе отворил вратата на стаята, за да провери утринната температура. Остави я отворена, а върху вратичките на гардероба до нея имаше огледала. Тоалетното огледало в банята пък беше на шарнирна стойка, тъй че по някаква причудлива игра на оптиката Ричър видя как четирима мъже излизат от автомобил и тръгват към мотелската канцелария. Чист късмет, но на бдителните често им върви повече от нормалното.

Колата бе полицейска. Отстрани имаше емблема с надпис, а яркото слънце и двойното отражение му позволяваха да я прочете без затруднения. Най-отгоре пишеше Градска полиция, отдолу следваше някаква натруфена картинка с името на градчето — Лъбок, Тексас. И четиримата мъже носеха униформи. На широките им колани висяха пистолети, радиостанции, палки и белезници. Никога не бе виждал трима от тях, но четвъртият се оказа познат. Имаше фигура на борец тежка категория и късо подстригана русолява коса, зализана с гел над червендалестото лице. Тази сутрин обаче лицето изглеждаше по-тъмно заради лъскавата алуминиева шина, залепена грижливо върху строшения нос. На дясната му ръка също имаше шина и бинтове около счупения показалец.

Предната вечер човекът си беше напълно здрав. А Ричър нямаше ни най-малка представа, че е ченге. Приличаше на обикновен тъпак, какъвто можеш да срещнеш във всеки бар. Ричър бе отишъл в бара, защото разправяха, че музиката била добра, но се оказа, че не е така, затова той се отдръпна по-настрани от оркестъра и седна на една табуретка срещу телевизора с изключен звук, по който вървеше някакво спортно предаване. Заведението беше претъпкано и шумно. Отдясно плътно до него седеше непозната жена, отляво — едрият тип с къса подстрижка. След малко телевизията му омръзна и Ричър се завъртя да огледа залата. В този момент видя как се храни дебелакът.

Онзи беше облечен с бяла спортна риза и ядеше пилешки крилца. Крилцата бяха мазни, а човекът — немарлив. Ръсеше пилешка мазнина от брадата и пръстите си по ризата. Точно на гърдите му имаше тъмно овално петно. То растеше и се разливаше, оформяйки внушително леке. Но според добрите кръчмарски маниери не бива да забелязваш подобни неща, а непознатият усети, че Ричър го гледа.

— Кого зяпаш? — попита той.

Говореше глухо и заплашително, но Ричър не му обърна внимание.

— Кого зяпаш? — повтори онзи.

Ричър знаеше от опит, че ако въпросът се зададе веднъж, може и да не се случи нищо. Но повторят ли, работата става дебела. Проблемът е там, че приемат мълчанието за признак на страх. Признак, че побеждават. Но пък, от друга страна, не търпят и да им се отговаря.

— Мен ли зяпаш? — попита дебелакът.

— Не — отговори Ричър.

— Недей да ме зяпаш, момченце — рече онзи.

Начинът, по който произнесе момченце, накара Ричър да предположи, че човекът навярно е надзирател в дъскорезница или памучна плантация. Или в някакво друго местно предприятие, разчитащо главно на грубия физически труд. Думата ченге изобщо не се появи в главата му. Но той беше отскоро в Тексас.

— Недей да ме зяпаш — повтори дебелакът.

Ричър завъртя глава и го огледа. Не че искаше да се кара. Просто го преценяваше. Животът е пълен с безброй изненади и той знаеше, че някой ден ще се сблъска с достоен противник. С човек, който може да го разтревожи. Но още от пръв поглед разбра, че това няма да е днес. Затова само се усмихна и пак извърна глава.

Тогава онзи го смушка с пръст.

— Казах ти да не ме зяпаш.

Пръстът беше дебел и оплескан с мазнина. Върху ризата на Ричър остана петно.

— Престани — каза Ричър.

Дебелакът отново го смушка.

— Защо? — рече той. — Ще ми направиш ли нещо?

Ричър сведе очи. Сега петната бяха две. Дебелакът пак замахна с пръст. Трето мушкане, трето петно. Ричър стисна зъби. Какво толкова? Някакви си три петна върху ризата. Започна бавно да брои наум. Още преди да стигне до осем, дебелакът го смушка отново.

— Глух ли си? — попита Ричър. — Казах ти да престанеш.

— Ще ми направиш ли нещо?

— Не — каза Ричър. — Нищо няма да ти направя. Просто искам да престанеш, това е.

Онзи се усмихна.

— Май те хвана шубето, а?

— Щом казваш — отвърна Ричър. — Само си дръж ръцете по-настрани.

— Ами ако не искам? Какво ще направиш?

Ричър отново почна да брои. Осем, девет.

— Няма ли да си изплачеш болката? — попита онзи.

Десет.

— Пипни ме пак и ще разбереш — каза Ричър. — Предупредих те четири пъти.

Дебелакът се замисли за миг. И естествено, пак посегна. Ричър хвана пръста в движение и го пречупи на първата става. Просто го изви нагоре, сякаш завърташе дръжка на врата. После, понеже беше много раздразнен, приведе глава напред и я заби в лицето на досадника. Нанесе удара умело и безпогрешно, но само с половин сила. Нямаше смисъл да пребива човека заради някакви си четири мазни петна. Отстъпи крачка настрани, за да му остави място за падане, и леко се блъсна в жената отдясно.

— Извинете, госпожо — каза той.

Жената кимна разсеяно, объркана от шумотевицата, после пак се приведе над питието си, без да усети какво става. Едрият тип грохна беззвучно на пода и Ричър го преобърна с крак на една страна. Сетне подпря с обувка брадичката му и я избута назад, за да изпъне гръкляна. Възстановяваща поза, както я наричат санитарите. Предотвратява задавянето, докато човек е в безсъзнание.

След това Ричър плати питието си, върна се пеш в мотела и се сети отново за дебелака едва когато го зърна в огледалото да се разкарва в полицейска униформа. Тогава се замисли напрегнато и с цялата бързина, на която беше способен.

През първата секунда пресмяташе ъглите на отражение, като се питаше: Щом аз го виждам, може ли и той да ме види? Отговорът бе прост. Можеше, естествено. При условие, че погледне накъдето трябва, което все още не бе станало. През следваща секунда се ядосваше на собствената си глупост. Вчера трябваше да забележи признаците. Те бяха налице през цялото време. Кой друг би мушкал с пръст човек с неговата физика, ако не заема някакво привилегировано обществено положение? Обществено положение, гарантиращо въображаема неуязвимост. Трябваше да се досети от самото начало.

Е, какво да прави сега? Онзи бе полицай на свой собствен терен. А обект като Ричър трудно можеше да се сбърка. Освен всичко друго имаше четири мазни петна върху ризата и прясно охлузване на челото. Съдебните лекари сигурно можеха да напаснат формата на охлузването с костите на носа на пострадалия.

И тъй, какво да прави сега? Един разгневен и отмъстителен полицай може да създаде неприятности. Големи неприятности. Шумен арест на обществено място, може би няколко изстрела