основана на подсъзнателната преценка за риска. Точка първа от списъка: младо момиче най-лесно си осигурява пътуване с по-възрастен мъж, защото случаят изглежда съвсем безопасен. Макар че напоследък и там възникват затруднения. Твърде често момичето се оказва изпечена изнудвачка, целяща единствено да изкопчи от шофьора стотина долара под заплаха, че ще го обвини в изнасилване. Така или иначе, най-ниско в класацията стои едър, раздърпан тип, изправен срещу крехка и елегантна жена в скъп автомобил. И все пак се случи точно това. Само за три минути.
Замаян от жегата, той размахваше палец и крачеше забързано в югозападна посока, без да различава почти нищо в безформените утринни сенки, когато прозвуча изскърцването на широки гуми по топъл асфалт и тя спря до него. Колата беше голяма и бяла, слънчевите отблясъци по капака го заслепиха. Той завъртя глава напосоки и стъклото на десния преден прозорец се спусна надолу с тихо бръмчене. Петък сутрин, седем и четирийсет и две.
— Накъде? — подвикна жената, сякаш караше такси, а не частен автомобил.
— Няма значение — отвърна той.
Веднага съжали за отговора си. Глупаво бе да го каже, тъй като липсата на определена цел обикновено влошава нещата още повече. Хората решават, че си някакъв скитник, и стават подозрителни, защото веднага им хрумва въпросът как да се отърват от теб. Страх ги е, че няма да слезеш, преди да са стигнали до дома си. Но този път жената кимна спокойно.
— Добре — каза тя. — Аз съм към Пейкъс и мъничко по-нататък.
За миг Ричър застина от изненада. Тя бе протегнала шия и го гледаше от долу на горе през прозорчето.
— Чудесно — каза той.
Прекрачи върху асфалта, отвори вратата и се вмъкна в купето. Вътре цареше полярен студ. Климатикът ревеше на максимална мощност и кожената седалка бе леденостудена. Докато Ричър захлопваше вратата, жената натисна бутона до себе си и стъклото се вдигна.
— Благодаря — каза той. — Нямате представа колко съм ви признателен.
Тя не отвърна. Само махна неопределено с ръка, докато извиваше шия да се озърне през рамо за идващи коли. Хората имат най-различни причини да вземат човек на стоп. Може би на младини са бродили по шосетата и сега, когато водят улегнал, заможен живот, искат да върнат старите дългове. Един вид кръговрат. Може би са състрадателни по природа. А може би просто се чувстват самотни и искат да поговорят.
Но тази жена или не беше от приказливите, или не бързаше да започне разговора. Само изчака два камиона да прелетят по шосето и безмълвно подкара след тях. Ричър огледа вътрешността на купето. Колата беше кадилак с две врати, но дълга като яхта и много луксозна. Вероятно на около две години, но безупречно чиста. Кожените седалки имаха цвят на избелели от слънцето кости, а тъмните стъкла напомняха оттенъка на празна бутилка от френско вино. На задната седалка лежеше малко куфарче и до него бележник. Бележникът изглеждаше съвсем обикновен, с черни корици, може би найлонови. Куфарчето бе изработено от потъмняла телешка кожа — подобни предмети имат вид на антики още когато ги купуваш. Беше отворено и се виждаше, че е претъпкано с документи, каквито обикновено се срещат в адвокатските кантори.
— Дръпнете си седалката назад, ако искате — каза тя. — Ще ви е по-удобно.
— Благодаря — повтори той.
На вратата до него имаше тапицирани лостчета. След два-три опита невидимите механизми безшумно го изместиха назад. Той отпусна облегалката и сниши глава, за да не се вижда отвън колко е едър. Моторът мъркаше съвсем тихо. Почувства се като на зъболекарски стол.
— Точно така — каза жената. — Сега ще ви е по-удобно.
Нейната седалка бе изтеглена плътно до волана, защото тя беше дребна. Ричър леко се извъртя, за да я огледа с крайчеца на окото си. Ниска, слабичка, мургава, с изящни кости. С една дума миньонче. Тегло към четирийсет и пет килограма, възраст около трийсет години. Дълга, черна, чуплива коса, тъмни очи, ситни бели зъби, разкрити от леко смутена усмивка. Мексиканка, предположи Ричър, но не от онези мексиканци, които плуват нощем през Рио Гранде да търсят по-добър живот в Щатите. Прадедите на тази жена бяха живели в охолство векове наред. Личеше си от пръв поглед. Беше й в гените. Приличаше на древна ацтекска принцеса. Беше облечена в простичка памучна рокля на бледи шарки. Съвсем семпла, но изглеждаше скъпа. Беше без ръкави и стигаше до над коленете. Ръцете и краката й бяха тъмни и гладки, като полирани.
— Е, накъде пътувате? — попита тя. Помълча, после се усмихна по-широко. — Не, за това вече ви питах. Май не бяхте съвсем наясно къде искате да отидете.
Акцентът й беше чисто американски, по-скоро западен, отколкото южняшки. Държеше волана с две ръце и Ричър забеляза на пръстите й тънка венчална халка и платинен пръстен с голям диамант.
— Накъдето и да е — каза той. — Попадна ли някъде, значи натам съм тръгнал.
Тя помълча и пак се усмихна.
— Бягате ли от нещо? Да не съм налетяла на опасен беглец?
Усмивката й подсказваше, че задава този въпрос на шега, но Ричър неволно си помисли, че в него има немалка доза истина. При дадените обстоятелства можеше да се окаже съвсем уместен. Тя поемаше риск. Един от онези рискове, които постепенно унищожаваха автостопа като начин на придвижване.
— Тръгнал съм на експедиция — каза той.
— На експедиция из Тексас? Мислех, че вече са го открили.
— Като турист — поясни Ричър.
— Но вие изобщо не приличате на турист. Туристите по нашия край носят леки летни костюми и пътуват с автобуси.
При тия думи тя пак се усмихна. Отиваше й да се усмихва. Изглеждаше спокойна, самоуверена и изтънчена. Елегантна мексиканка, облечена в скъпа рокля и явно свикнала да води любезен разговор. Мексиканка с кадилак. Изведнъж Ричър сякаш се видя отстрани — мълчаливец с чорлава коса, набола брада, мърлява риза и омачкани бежови панталони. И с охлузено чело.
— Някъде наоколо ли живеете? — попита той, защото жената бе споменала
— Живея южно от Пейкъс — отвърна тя. — Дотам има към петстотин километра. Нали ви казах преди малко.
— Никога не съм ходил натам — каза той.
Жената млъкна и спря на светофара пред едно разклонение. След малко отново потегли и зави надясно. Ричър забеляза как се движи бедрото й, докато натиска газта. Беше прехапала долната си устна. Очите й бяха присвити. Тревожеше се за нещо, но умело прикриваше напрежението си.
— Как мина експедицията ви в Лъбок? — попита тя.
— Видях статуята на Бъди Холи.
Забеляза я как се озърна към радиото, сякаш си мислеше:
— Харесва ли ви Бъди Холи?
— Не особено — каза Ричър. — Прекалено е кротък за моя вкус.
Тя кимна, без да извръща глава.
— И аз така мисля. Предпочитам Ричи Валънс. И той е от Лъбок.
Ричър кимна.
— Видях плочата му на Алеята на славата.
— Колко време бяхте в Лъбок?
— Един ден.
— И сега продължавате по-нататък.
— Такава ми е идеята.
— Независимо накъде — каза тя.
— Такава ми е идеята — повтори Ричър.
Излязоха от града. Край пътя имаше стълб с малка метална табелка. Ричър се усмихна. На герба върху колата на ченгетата пишеше „Градска полиция“. Той изви глава и се загледа към отдалечаващата се
