заплаха.
Двамата мъже седяха отпред във форда. Високият блондин бе поел управлението, за да може дребният тъмнокос мъж да си почине. Жената седеше отзад. Напуснаха паркинга на мотела, излязоха на магистрала 1–20 и се отдалечиха на запад от Далас, към Форт Уърт. Мълчаха. Мисълта за необятната пустош на Тексас ги потискаше. Преди мисията жената бе прочела един пътеводител, в който пишеше, че щатът заема седем процента от територията на САЩ и е по-голям от повечето европейски държави. Това не я впечатляваше. Всички знаят, че тексасците никога не пропускат да се похвалят колко голямо е всичко в техния щат. Но освен това пътеводителят изтъкваше, че от край до край Тексас е по-широк, отколкото разстоянието от Ню Йорк до Чикаго. Това вече наистина й се стори внушително. И между другото означаваше, че ги чака дълъг път, за да се доберат от едно затънтено градче до друго.
Но в колата беше тихо, прохладно и удобно, тук човек можеше да си почине не по-зле, отколкото в която и да било мотелска стая. В края на краищата имаха още много време за губене.
Жената намали скоростта и направи плавен завой към Ню Мексико. След около километър и половина отби право на юг, към старото Мексико. Отпред по роклята й имаше гънки, сякаш я носеше втори ден. Леденият въздух от климатика разнасяше из купето финия аромат на парфюма й.
Ричър наруши мълчанието.
— Е, има ли нещо за гледане в Пейкън?
— Пейкъс — поправи го тя.
— Да де, Пейкъс.
Тя сви рамене.
— На мен ми харесва. Жителите са предимно мексиканци, тъй че там се чувствам на място.
Дясната й ръка се стегна около волана. Ричър забеляза как сухожилията потрепват под кожата.
— Харесвате ли мексиканците? — попита жената.
Той сви рамене.
— Хора като хора. Нямам нищо против тях.
— Май не обичате хората?
— Зависи.
— А пъпеши обичате ли?
— Горе-долу.
— В цял Тексас няма по-сладки пъпеши от тамошните — каза тя. — Следователно няма и в целия свят, както смятат местните жители. Освен това през юли има родео, но за тази година го изпуснахте. А на север от Пейкъс е окръг Лъвинг. Чували ли сте го?
Той поклати глава.
— Никога не съм бил там.
— Най-слабо населеното място в Съединените щати — поясни жената. — Е, може би ако не броим някои кътчета на Аляска. Но и най-богатото по доходи на глава от населението. Жителите са всичко на всичко сто и десет човека, но има четиристотин и двайсет петролни кладенци.
Ричър кимна.
— Значи ще сляза в Пейкъс. Струва ми се забавно местенце.
— Някога там е бил истинският Див запад — каза жената. — Много отдавна, разбира се. Тихоокеанската железница построила гара в Пейкъс. Естествено, било пълно с кръчми и тъй нататък. Градчето имало лоша слава. Името му станало нарицателно. Превърнало се в глагол. Да пейкосираш някого означавало да го застреляш и да изхвърлиш трупа в река Пейкъс.
— Още ли го правят?
Тя пак се усмихна. Но по-различно. Част от елегантната изисканост бе отстъпила място на женско лукавство. Това облекчаваше напрежението. Правеше я по-привлекателна.
— Не, в днешно време почти не се случва.
— Семейството ви от Пейкъс ли е?
— Не, от Калифорния — каза тя. — Дойдох в Пейкъс след като се омъжих.
— Отдавна ли се омъжихте? — попита той.
— Скоро ще станат седем години. — Тя помълча и пак се усмихна. — За калифорнийско момиче това е рекорд.
Пътят се стелеше право напред из пустинната равнина. Тя увеличи скоростта. Предното стъкло оцветяваше изцъкленото небе в бледозелено. Термометрите на таблото показваха, че навън е четирийсет и три градуса, а вътре шестнайсет.
— Адвокатка ли сте? — попита Ричър.
За момент жената се озадачи, после разбра и изви глава към огледалото, за да погледне куфарчето.
— Не — каза тя. — Имам работа при адвокат.
Разговорът отново секна. Тя изглеждаше нервна, а това го смущаваше.
— И с какво още се занимавате? — попита той. Жената се поколеба.
— Старая се да бъда съпруга и майка. Освен това дъщеря и сестра. Грижа се и за няколко коня. Това е всичко. А вие?
— Нищо особено — каза Ричър.
— Все трябва да се занимавате с нещо — настоя тя.
— Е, навремето бях почти като вас. Син, брат и приятел.
— В минало време?
— Родителите ми починаха, брат ми също, приятелката ме заряза.
— И нямам коне — добави той.
— Съчувствам ви — каза жената.
— Че нямам коне ли?
— Не, че сте сам-самичък на този свят.
— Минала работа — каза той. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда.
— Не сте ли самотен?
Той сви рамене.
— Обичам самотата.
Тя помълча.
— Защо си тръгна приятелката ви?
— Отиде да работи в Европа.
— Не можехте ли да заминете с нея?
— Всъщност не й се искаше да замина.
— Разбирам — кимна тя. — А
Ричър не отговори веднага.
— Май не особено — каза накрая той. — Щеше да е прекалено улегнал живот.
— А вие не обичате улегналия живот, така ли?
Ричър поклати глава.
— Не ме свърта две нощи в един и същ мотел.
— Затова бягате от Лъбок — каза жената.
— А утре ще избягам от Пейкъс — добави той.
— Накъде?
Той се усмихна.
— Нямам представа. Точно това ми харесва.
Настана тишина. Не се чуваше дори шумът на двигателя.
— Значи
