Тя кимна.
— Разбира се. Моля.
— Добре, Кармен — каза Ричър. — Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?
Тя отвори уста и пак я затвори. После още веднъж.
— Не знам откъде да започна. Щом се стигна дотам…
— До какво?
Тя не отговори.
— По-добре изплюй камъчето — каза Ричър. — Иначе напускам колата още сега.
— Навън е четирийсет и три градуса.
— Знам.
— Човек може да умре в тая горещина.
— Ще рискувам.
— Не можеш да отвориш вратата — каза тя. — Колата е много наклонена.
— Тогава ще избия предното стъкло.
Тя се поколеба, после повтори:
— Нуждая се от твоята помощ.
— За пръв път ме виждаш.
— Не става дума конкретно за теб — каза Кармен. — Но отговаряш по всички точки.
— Какви точки?
Тя пак млъкна. За миг по устните й трепна иронична усмивка.
— Толкова е трудно. Репетирала съм тия приказки милион пъти, но не знам дали ще прозвучат както трябва.
Ричър мълчеше и чакаше.
— Имал ли си някога работа с адвокати? — попита Кармен. — Безполезен народ. Само те карат да прахосваш сума пари и време, а накрая казват, че нищо не може да се направи.
— Потърси си нов адвокат — посъветва я Ричър.
— Смених четирима — каза тя. — Четирима за един месец. И всичките са ужасно скъпи. Нямам толкова пари.
— Караш кадилак.
— Той е на свекърва ми. Само го ползвам.
— Носиш пръстен с голям диамант.
Тя пак замълча. Очите й се навлажниха.
— Подарък е от мъжа ми.
Ричър я погледна.
— А той не може ли да ти помогне?
— Не, не може. Случвало ли ти се е да търсиш частен детектив?
— Не. Аз самият бях детектив.
— Всъщност няма такива. Като в киното, искам да кажа. Всички искат само да си седят зад бюрото и да работят по телефона. Или да тракат на компютъра. Не желаят да дойдат и да
— За какво?
— Тогава се отчаях. Буквално изпаднах в паника. После ми хрумна идея. Предположих, че ако потърся между стопаджиите, може и да открия някого. Все някой щеше да се окаже подходящ и готов да ми помогне. Постарах се да подбирам много внимателно. Качвах само такива, които ми се виждаха грубияни.
— Много благодаря, Кармен — каза Ричър.
— Не го казах в лошия смисъл. Не исках да те засегна.
— Можела си да пострадаш.
Тя кимна.
— На два-три пъти ми се размина на косъм. Но трябваше да поема риска. Трябваше да намеря някого. Предполагах, че могат да ми свършат работа и момчета от състезанията по родео или от нефтените кладенци. Нали разбираш — здравеняци като тях. Особено пък ако са останали без работа и имат свободно време, а от тая работа може се спечели някоя пара. Само че не мога да платя кой знае колко. Това притеснява ли те?
— Засега, Кармен, всичко ме притеснява.
Тя пак помълча, после каза:
— Разговарях подробно с всеки един от тях. Нали знаеш, уж бъбрим за едно-друго, както преди малко с теб. Опитвах се да си съставя преценка какво представляват отвътре, що за характери са. Да преценя качествата им. Трябва да са били към дванайсет човека. И нито един не ми вършеше работа. Но мисля, че ти ставаш.
— За какво ставам?
— Мисля, че засега си най-добрият ми шанс — каза тя. — Наистина мисля така. Бивш полицай от армията, без приятели и роднини. Идеалният вариант.
— Не си търся работа, Кармен.
Тя кимна веднага.
— Знам. Вече го съобразих. Но според мен така е още по-добре. Нещата остават ясни и чисти. Помощ заради самата помощ. С наемниците всичко опира до пари. А твоето минало е идеално. То те задължава.
Той я изгледа втренчено.
— Не, не ме задължава.
— Бил си войник — настоя тя. — И
— Обикновено работата ни беше да трошим глави. Рядко се случваше да помагаме.
— Трябва да сте го правили. То е самата същност на полицаите. Техен основен дълг. А военният полицай е още по-добър от цивилните. Сам каза, че вършиш каквото трябва.
— Ако ти трябва ченге, върви при окръжния шериф. В Пейкъс, нали там живееш?
— Ехо — поправи го тя. — Живея в Ехо. Южно от Пейкъс.
— Все тая — каза Ричър. — Върви при шерифа.
Тя поклати глава.
— Не, не мога да го направя.
Ричър не каза нищо. Остана да лежи неподвижно, притиснал плещи в наклонената врата. Двигателят кротко бучеше и климатикът бълваше леден въздух. Жената продължаваше да се надвесва над него. Мълчеше. Гледаше някъде настрани и примигваше, все едно се канеше да заплаче и да го залее с потоп от сълзи. Сякаш се чувстваше безкрайно разочарована от него или от себе си.
— Сигурно ме смяташ за луда — каза Кармен.
Ричър се завъртя и я огледа от глава до пети. Силни и стройни крака, изящни ръце, скъпа рокля. Полата се беше вдигнала високо над коленете, върху едното рамо се подаваше презрамката на сутиена. В контраст с мургавата кожа роклята изглеждаше снежнобяла. Чиста, добре сресана коса. Добре лакирани нокти. Уморени очи върху красивото, интелигентно лице.
— Не съм луда — каза тя.
После го погледна право в очите. Имаше нещо странно в лицето й. Може би предизвикателство. Може би безнадеждност или отчаяние.
— Цялата работа е, че мечтая за този момент вече цял месец — каза тя. — Последната ми надежда. Сигурно планът ми е бил нелеп, но с друго не разполагах. Все пак имаше някакъв шанс да успее, а с теб успехът изглежда почти гарантиран. И ето че сега провалям всичко с тия малоумни приказки.
Ричър мълча дълго. Минути. Спомни си заведението за палачинки, което бе зърнал в Лъбок точно срещу мотела. Изглеждаше свястно. Тази сутрин можеше да прекоси улицата, да влезе вътре и да си поръча цял куп палачинки с малко бекон. И много сладко. Може би и едно пържено яйце. Щеше да излезе от
