заведението половин час след като Кармен е напуснала града. И сега можеше да седи в камиона на някой весел шофьор, който слуша рокендрол по радиото. Но пък, от друга страна, можеше да лежи окървавен и смазан от бой в някоя полицейска килия, очаквайки деня на съдебното заседание.
— Добре де, започвай — рече той. — Просто кажи каквото имаш за казване. Но най-напред изкарай колата от тая проклета канавка. Адски е неудобно. И не бих отказал едно кафе. Има ли наблизо заведение, където сервират кафе?
— Мисля, че да — каза тя. — На около един час път оттук.
— Хайде, карай тогава. Да пийнем по чаша кафе.
— Ще ме зарежеш и ще избягаш — каза тя.
Вариантът наистина му се струваше привлекателен. Кармен се вгледа в него за пет дълги секунди, после кимна, сякаш бе взела решение. Превключи на скорост и натисна газта. Колата имаше предна предавка, а тежестта падаше върху задната част, тъй че колелата само буксуваха, без да захапят. Отдолу затракаха ситни камъчета и наоколо се вдигна облак гореща белезникава прах. Сетне колелата захванаха, колата тежко изпълзя от канавката и стъпи върху асфалта. Кармен изчака и задните колела да излязат на пътя, после зави и подкара на юг.
— Не знам откъде да започна — каза тя.
— От началото — отвърна Ричър. — Така е най-добре. Обмисли всичко и ще ми разкажеш, докато пием кафе. Има време.
Тя поклати глава. Гледаше право напред през стъклото, вперила поглед в пустия, трептящ път. Помълча, докато изминаха още два километра. Стрелката на скоростомера пълзеше към сто и десет.
— Не, няма време — каза Кармен. — Работата е много спешна.
На осемдесет километра югозападно от Абилин фордът чакаше с включен двигател край един тих селски път на около петнайсет километра от главната магистрала север-юг. Капакът бе леко открехнат за по-добро охлаждане. Местността наоколо беше толкова равна, че се виждаше кривината на земята. Във всички посоки се простираше чак до хоризонта прашен, съсухрен храсталак. Нямаше движение и над пътя цареше тишина, нарушавана само от тихото бучене на включения двигател и глухия пукот на земята, спечена от непоносимо жаркото слънце.
Шофьорът бе извъртял страничното огледало докрай, тъй че да вижда целия път зад себе си. Облакът прах от минаването на форда отдавна се беше разсеял и видимостта стигаше до километър и половина. По- нататък небето и асфалтът се сливаха в искрящ сребрист мираж. Шофьорът не откъсваше поглед от тая далечна мараня, очаквайки да я прорежат неясните очертания на автомобил.
Знаеше какъв ще е автомобилът. Екипът беше отлично осведомен. Бял мерцедес-бенц с един-единствен човек в него, бързащ за среща, която не бива да пропусне. Човекът щеше да кара бързо, защото имаше лошия навик вечно да закъснява. Знаеха часа на срещата и знаеха, че до определеното място има още петдесет километра по пътя, тъй че една проста сметка им даваше точния момент за действие. И този момент наближаваше.
— Да го направим — каза шофьорът.
Той слезе от колата и намести предния капак. После пак се настани зад волана и взе от жената бейзболна шапка. Бяха купили три такива от една сергия за сувенири на булевард Холивуд, по тринайсет и деветдесет и пет бройката. Тъмносини, с бял избродиран надпис ФБР. Шофьорът нахлупи шапката и придърпа козирката над очите си. Превключи на скорост и здраво натисна спирачката. Приведе се напред, без да откъсва очи от огледалото.
— Точно навреме — каза той.
Сребристият мираж се полюшваше и искреше. Някаква бяла форма изникна от него и полетя напред като риба, изскочила от водата. Очертанията постепенно се проясниха, предметът прилепна върху асфалта и продължи стремглаво към тях. Бял мерцедес с широки гуми и тъмни стъкла.
Шофьорът леко отпусна спирачката и фордът запълзя напред по прашния път. После натисна газта, докато целта все още беше на стотина метра зад тях. Мерцедесът отмина с рев и фордът се вмъкна в горещия вихър зад него. Шофьорът изправи волана и увеличи скоростта. Усмихна се с плътно стиснати устни. Екипът убийци отново влизаше в действие.
Шофьорът на мерцедеса зърна в огледалото примигващи фарове, погледна отново и видя колата зад себе си. На предната седалка неясно се очертаваха шапки с козирки. Той автоматично сведе очи към скоростомера, който показваше над сто и четирийсет. Хладното жило на досадата го бодна право в гърдите.
Фордът се изравни с него и той различи вътре двама мъже и една жена. По цялата кола стърчаха антени. Но нямаше нито мигащи лампи, нито сирена. Значи не бяха обикновени ченгета. Шофьорът му махаше да отбие от пътя. Жената притискаше към стъклото калъф със значка, върху която беше изписано с огромни букви: ФБР. Същия надпис видя и на шапките им. Изглеждаха сериозни хора, облечени в някакви полувоенни костюми. И колата изглеждаше сериозна. Малко му поолекна. ФБР не се занимава с транспортни нарушения. Сигурно имаше нещо друго. Може би свързано с мерките за безопасност. Напълно логично, като се има предвид какво ставаше петдесет километра по-нататък. Той кимна на жената, натисна спирачките и отби надясно. Плавно отпусна педала и спря сред огромен облак прах. Колата на ФБР също намали скоростта и спря зад него. Фаровете помръкнаха сред пушилката.
Важното е жертвата да остане колкото се може по-дълго спокойна и жива. Да се избягва всякаква борба. Борбата оставя следи. Навсякъде се разпръскват веществени доказателства — кръв, телесна течност и власинки от дрехи. Затова тримата излязоха от колата с умерена бързина като уморени професионалисти, които вършат нещо важно, но не от най-належащите в техния списък.
— Мистър Юджин? — подвикна жената. — Вие сте Ал Юджин, нали?
Шофьорът на мерцедеса отвори вратата, измъкна се от седалката и застана под безмилостния пек. Беше на около трийсет години, нисък, тъмнокос, смугъл и възпълен. Обърна се към жената и тя мигновено забеляза у него признаците на вродено южняшко кавалерство, което го поставяше в неизгодна позиция.
— С какво мога да ви услужа, госпожо? — попита той.
— Повреден ли е клетъчният ви телефон, сър? — попита жената.
Юджин опита джоба на сакото си.
— Не съм забелязал такова нещо.
— Може ли да го видя, сър?
Юджин извади телефона и го подаде на жената. Тя набра някакъв номер и се престори на изненадана.
— Изглежда наред. Сър, ще ни отделите ли пет минути?
— Може би — каза Юджин. — Ако ми обясните за какво става дума.
— Малко по-нататък по пътя ви чака заместник-директор на ФБР. Иска да поговори с вас. Сигурно ще е нещо спешно, иначе нямаше да сме тук. И много важно, щом не ни обясниха нищо повече.
Юджин придърпа ръкава си и погледна часовника.
— Имам среща — каза той.
Жената кимна.
— Знаем това, сър. Позволихме си да позвъним и да я отложим. Молим ви само за пет минути.
Юджин сви рамене.
— Ще ми покажете ли някакъв документ?
Жената му подаде портфейла си. Беше от протрита черна кожа и отвътре имаше мътно пластмасово прозорче. Зад пластмасата се виждаше удостоверение със снимка, отпечатано с малко старомоден шрифт,
