дланите нагоре.
— Не мога да обясня — прошепна тя. — Никой не би могъл. Ти сигурно знаеш как става. Липсваше ми самоувереност. Бях с невръстно дете на ръце, а нямах пари. Нито цент. Нямах приятели. През цялото време ме наблюдаваха. Не можех дори един телефон да завъртя незабелязано.
Ричър мълчеше. Кармен отвори очи и го погледна.
— И най-лошото беше, че нямаше къде да отида.
— У дома? — попита той.
Тя поклати глава.
— Не си го и помислих. Бях готова по-скоро да търпя побоищата, отколкото да лазя по корем пред нашите с русо бебе в ръцете.
Ричър пак премълча.
— А веднъж изтървеш ли шанса, с теб е свършено — продължи Кармен. — Винаги така става. Затъваш все по-надолу. Колкото пъти си помислях за бягство, положението беше все същото. Пак нямах пари, пак имах бебе. После тя навърши годинка, две, три. Моментът вечно не бе подходящ. Не избягаш ли първия път, хлътваш в капана завинаги. А аз не избягах. Хиляди пъти съм съжалявала, но нищо не може да се промени.
Ричър продължаваше да мълчи. Кармен го погледна умолително.
— Трябва да приемеш всичко на вяра — каза тя. — Просто не знаеш какво е. Ти си мъж, едър и силен. Ако някой те удари, ще му го върнеш. Нямаш за кого да се грижиш, ако някъде не ти харесва, отиваш другаде. За мен е различно. Ако не можеш да разбереш, поне ми повярвай.
Ричър мълчеше.
— Можех да се махна, ако бях зарязала Ели — продължи Кармен. — Слуп ми каза, че ако оставя детето при него, ще ми купи билет закъдето желая. Първа класа. Каза, че е готов незабавно да викне лимузина чак от Далас, само и само да ме откара на аерогарата.
Мълчание.
— Но не го направих — тихо добави тя. — Как бих могла? Затова Слуп смята, че всичко става
Настана тишина. Чуваше се само свистенето на въздуха през климатичните отвори по тавана. Неясни шумове откъм кухнята. Тихото дишане на Кармен Гриър. Звънтене на пропукани кубчета лед в изоставената й чаша. Ричър я погледна през масата, плъзна взор по китките, ръцете, шиша, лицето. Деколтето се беше изместило малко наляво и той забеляза удебеление върху ключицата. Заздравяло счупване, без съмнение. Но тя седеше съвършено изправена, с вирната глава и предизвикателство в погледа. Тази поза му подсказваше нещо.
— Значи те бие
Тя затвори очи.
— Е, почти всеки ден. Не буквално, разбира се. Средно по три-четири пъти на седмица. Понякога и по- често. Но имам чувството, че е всеки ден.
Ричър дълго мълча. Гледаше я право в очите.
После поклати глава.
— Измисляш си — каза той.
Наблюдателите упорито стояха на поста си, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Червената къща пазеше пълно мълчание под жаркото слънце. Прислужницата излезе, изкара колата и потегли сред облак прах. Вероятно отиваше да пазарува. Около обора настана раздвижване. Двама неспокойни работници изведоха конете да се разтъпчат, изчеткаха ги и пак ги прибраха. Зад обора имаше спално помещение, построено в същия стил и боядисано в същия кървавочервен цвят. То изглеждаше почти празно, защото и оборът беше почти празен. Общо четири-пет коня, включително понито на детето. Заради ужасната горещина животните почти не излизаха навън.
Прислужницата се върна и пренесе в кухнята някакви пакети. Момчето записа това в бележника си. Прашният облак от колата бавно се слегна. Мъжете с далекогледите го наблюдаваха, обърнали шапките си наопаки, за да пазят вратовете им от изгаряне.
— Лъжеш ме — каза Ричър.
Кармен се завъртя към него. По високите й скули избиха червени петна. Гняв, помисли си той. Или срам.
— Защо мислиш така? — тихо попита тя.
— Съдя по очевидното — обясни Ричър. — Нямаш нито една синина. Кожата ти е чиста. Носиш лек грим. Прекалено лек, за да скрие каквото и да било. Определено не крие факта, че цялата си се изчервила. Изглеждаш тъй, сякаш току-що си излязла от козметичен салон. И се движиш леко. Прекоси онзи паркинг като балерина. Значи нищо не те боли. Не си контузена или схваната. Ако Слуп те бие почти всеки ден, значи го прави с перушинка.
Тя помълча за миг. После кимна.
— Имам да ти разкажа и още нещо.
Ричър извърна глава.
— Главното — настоя тя. — Най-важната част.
— Защо да те слушам?
Кармен взе нова сламка и свали целофана. После започна да го навива на плътна спирала с палец и показалец.
— Извинявай — каза тя. — Но трябваше да ти привлека вниманието.
Ричър се загледа през прозореца. Тънката сянка пълзеше по предния капак на кадилака като стрелка на часовник. Значи вниманието му? Той си спомни как тази сутрин отвори вратата на мотелската стая. Очакваше го чисто нов ден, готов да бъде запълнен с каквото и да било. Спомни си отражението на полицая в огледалото и скърцането на гуми по горещ асфалт, докато кадилакът спираше до него.
— Добре, привлече го — каза той, продължавайки да гледа колата.
— Карахме така цели пет години — каза Кармен. — Точно както ти го описах, уверявам те. Почти всеки ден. После изведнъж престана. Преди година и половина. Но трябваше да ти го разкажа от самото начало, защото исках да ме изслушаш.
Ричър мълчеше.
— Не е лесно — каза тя. — Да разправяш такива неща на непознат.
Той се обърна към нея.
— Не е лесно и да ги слушаш.
Тя въздъхна.
— Ще ме зарежеш ли?
Ричър сви рамене.
— Преди минута бях готов да го сторя.
Тя пак помълча.
— Моля те, недей. Не и тук. Моля те. Само послушай още малко.
Той я изгледа втренчено.
— Добре, слушам те.
— Още ли искаш да ми помогнеш?
— С какво?
Тя не отговори.
— Как се чувстваше? — попита Ричър. — Когато те удряха?
— Как се чувствах ли? — повтори тя.
— Физически — уточни той.
Кармен извърна лице. Замисли се.
— Зависи къде — каза тя.
Ричър кимна. Беше й известно, че болката не е еднаква навсякъде.
