— И то жесток. Федерален въпрос. Нали си чувал този израз? Да направиш от нещо федерален въпрос. Сега разбирам какво означава. Такава суматоха не си виждал. Истинска надпревара, добрите местни момчета срещу Министерството на финансите. Адвокатът на Слуп му е бил най-добрият приятел в гимназията, а друг техен съученик работи в окръжната прокуратура в Пейкъс. Той им даваше съвети за стратегията и тъй нататък, но данъчните направо ги прегазиха. Беше същинска касапница. Лепнаха му пет години без право на помилване до третата. Съдията постанови минимум трийсет месеца зад решетките. Най-после можех да дишам спокойно.
Ричър мълчеше. Кармен ускори и задмина един камион — първата кола, която срещаха от четирийсет километра насам.
— Толкова бях щастлива — каза тя. — Никога няма да го забравя. Всичко беше много изискано. След присъдата просто му казаха на другата сутрин да се яви във федералния затвор. Не го отмъкнаха с белезници или нещо такова. Той се прибра и си приготви куфарчето. Организирахме голяма семейна вечеря. До късно останахме на масата, после се качихме горе и тогава той ме удари за последен път. На другата сутрин приятелите му го откараха до затвора, някъде около Абилин. Федерален клуб, така го наричат. Минимална охрана. Казват, че било удобно. Имало дори игрище за тенис.
— Ходиш ли му на свиждане?
Кармен поклати глава.
— Представям си, че е мъртъв.
Тя замълча. Колата продължаваше да се носи към маранята на хоризонта. Сега вече на югозапад
— Транс-Пейкъс — поясни Кармен, като го видя накъде гледа. — Чакай да си променят цвета. Много са красиви.
Ричър се вгледа, но слънцето грееше толкова ослепително, че изобщо не различи цвят.
— Минимум трийсет месеца, това прави две години и половина — продължи Кармен. — Мислех си, че ще е най-разумно да не разчитам на повече. Той вероятно щеше се държи там като агънце.
Ричър кимна.
— Вероятно.
— Значи трийсет месеца. Аз вече пропилях година и половина.
— Все пак ти остават дванайсет месеца. Предостатъчно време за каквото и да било.
Тя пак помълча, после каза:
— Добре, дай да го обсъдим. Нека решим какво трябва да се направи. Важно е. Така ще видиш нещата както ги виждам аз.
Ричър не отговори.
— Помогни ми — настоя Кармен. — Моля те. Ако искаш, засега нека е само на теория.
Той сви рамене. После се опита да види нещата от нейна гледна точка. За него бе твърде лесно. Отдавна бе свикнал да изчезва и да живее незабелязан.
— Трябва да се махнеш — каза той. — Според мен при домашно насилие няма друг изход. Значи всичко опира до жилище и доходи. Това ти е необходимо.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Във всеки голям град има колкото щеш организации. С убежища за жени като теб.
— Ами Ели?
— В убежищата има гледачки. Те ще се грижат за нея, докато ти ходиш на работа. На такива места има много деца. Тя ще си намери приятели. А след известно време ще заживееш самостоятелно.
— Каква работа бих могла да си намеря?
— Всякаква — отсече Ричър. — Нали можеш да четеш и да пишеш. Учила си в колеж.
— Как да стигна дотам?
— Със самолет, влак или автобус. Два билета в едната посока.
— Нямам пари.
— Никак ли?
Кармен поклати глава.
— Колкото имах, свършиха преди седмица.
Ричър се загледа настрани.
— Какво? — попита тя.
— Твърде добре се обличаш за човек, който няма пари.
— Поръчки по пощата — обясни Кармен. — Трябва да получа разрешение от адвоката на Слуп. Той подписва чековете. Затова имам дрехи. Но нямам пари в брой.
— Можеш да продадеш диаманта.
— Опитах се — каза тя. — Оказа се фалшив. Той разправяше, че бил истински, но всъщност излезе стоманена халка с цирконий. Бижутерът ми се изсмя. Пръстенът струва около трийсет долара.
Ричър помълча за момент.
— В къщата трябва да има пари — каза той. — Можеш да откраднеш малко.
Кармен не отговори веднага. Прелетяха още два километра на юг.
— Тогава престъплението ми става двойно — каза накрая тя. — Забравяш за правното положение на Ели. Точно там е проблемът. Открай време. Защото тя е дете и на Слуп. Ако я отведа извън границите на щата без негово разрешение, ставам похитителка. Ще отпечатат нейната снимка по кутиите с мляко, ще ме намерят и ще ми я отнемат, а аз ще попадна в затвора. Много са строги в това отношение. Днес провалените бракове са една от основните причини за отвличане на деца. Всички адвокати ме предупредиха. Всички казват, че ми трябва съгласието на Слуп. А той няма да го даде, нали? Как бих могла изобщо да отида там и да го попитам дали ще се съгласи да изчезна завинаги с неговото дете? Да отида някъде, където вече няма да ни открие.
— Тогава недей да напускаш щата. Остани в Тексас.
— Няма да остана в Тексас — заяви Кармен.
Изрече го категорично. Ричър премълча.
— Не е лесно — добави тя. — Майка му ме наблюдава по негова заръка. Затова не мога да продам пръстена, макар че трийсет долара биха ми свършили добра работа. Тя ще забележи и това ще я накара да бъде нащрек. Ще разбере какво съм замислила. Не е глупава. Тъй че ако един ден Ели изчезне и липсват пари, бих имала преднина само няколко часа, преди тя да позвъни на шерифа, а той на ФБР. Но няколко часа не са нищо, защото Тексас е страшно голям, а автобусите се движат ужасно бавно. Няма да се измъкна.
— Все трябва да има начин — каза Ричър.
— Има много начини. Съдебни процедури, дела, решения и какво ли не още. Но адвокатите са бавни и много скъпи, а аз нямам пукната пара. Има и такива, които се занимават с благотворителна дейност, но те са вечно заети. Истинска каша. Гадна, объркана каша.
— Май така излиза — каза Ричър.
— Но за година би трябвало да стане. Една година е много време, нали?
— Е?
— Затова те моля да ми простиш, че прахосах година и половина. Трябва да разбереш защо стана така. Изглеждаше толкова трудно, че все отлагах. Бях в безопасност. Има време, казвах си. Ти сам току-що призна, че дванайсет месеца се предостатъчни за каквото и да било. Дори ако едва сега започвам от нулата, не е чак толкова зле, права ли съм? Никой не би казал, че съм изчакала до последния момент, нали така?
От дълбините на таблото долетя меко писукане. Близо до скоростомера започна да примигва оранжево изображение на туба за бензин.
— Горивото привършва — каза Кармен.
— Наближаваме бензиностанция на „Ексон“ — отвърна Ричър. — Преди малко видях табела. Още около двайсет и пет километра.
— Трябва ми „Мобил“. В жабката имам тяхна разплащателна карта. Нямам с какво да платя на друга бензиностанция.
— И пари за бензин ли нямаш?
