— В корема — каза той.
— Много повръщах. Страхувах се, защото имаше кръв.
Той кимна отново. Беше й известно какво е да те ударят в корема.
— Кълна се, че е вярно — каза тя. — Цели пет години. Защо да си измислям?
— И какво стана? — попита Ричър. — Как тъй му хрумна да спре изведнъж?
Тя се поколеба, сякаш имаше чувството, че ги гледат. Ричър се завъртя и видя как хората извръщат глави. Готвачът, сервитьорката, двамата клиенти на крайните маси. Готвачът и сервитьорката бяха по- бързи. Другите двама не си дадоха този труд. По лицата им бе изписана нескрита враждебност.
— Може ли да си вървим? — попита Кармен. — Трябва да се прибираме. Пътят е дълъг.
— Значи и аз идвам с теб?
— Там е въпросът.
Ричър отново се загледа през прозореца.
— Моля те, Ричър — каза Кармен. — Поне изслушай историята докрай, а след това сам ще решиш. Ако не искаш да дойдеш в Ехо, мога да те сваля в Пейкъс. Там ще видиш музея. И гроба на Клей Алисън.
Той видя как сянката докосва предното стъкло на кадилака. Вътре сигурно бе станало горещо като в пещ.
— Така или иначе, трябва да го видиш — каза тя. — Щом си тръгнал на експедиция из Тексас.
— Добре — съгласи се той.
— Благодаря ти.
Ричър не отговори.
— Изчакай ме — каза Кармен. — Трябва да отскоча до тоалетната. Дълъг път ни чака.
С изящно движение тя се измъкна от сепарето и прекоси цялото заведение с вирната глава, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Двамата клиенти я зяпаха, докато отмина, после отправиха безизразни погледи към Ричър. Той обърна сметката и отброи върху нея няколко монети от джоба си. Точната сума — нито цент повече. Щом една сервитьорка предпочита да не говори, значи не й трябват бакшиши. Излезе от сепарето и тръгна към изхода. Двамата не отлепваха очи от него. Спря пред стъклената врата и се загледа към изпепелената земя отвъд паркинга. Постоя така една-две минути, докато чу зад гърба си стъпките на Кармен. Беше се сресала и бе начервила устните си.
— Май и аз ще отскоча до тоалетната — каза Ричър.
Тя се озърна надясно, към празното място между двамата клиенти.
— Изчакай първо да вляза в колата. Не искам да оставам тук сама. Изобщо не трябваше да влизам.
Кармен бутна стъклената врата и закрачи към кадилака. Влезе вътре и Ричър видя как колата трепна, когато тя включи двигателя, за да охлади купето. Той се обърна и тръгна към мъжката тоалетна. Тя се оказа сравнително голяма, с два порцеланови писоара и една кабинка. Нащърбена мивка с кран за студена вода. Руло хартиени кърпи беше сложено върху разпределителя, вместо в него. Не беше най-чистата тоалетна, която бе виждал.
Той разкопча панталона си и застана до левия писоар. Чу стъпки пред вратата и вдигна очи към хромирания клапан на тръбите за водата. Клапанът беше мръсен, но все пак заоблената му повърхност отразяваше всичко като миниатюрно огледало. Ричър видя как вратата се отвори и влезе човек. После вратата се затвори, а човекът подпря гръб на нея. Беше единият от клиентите. Вероятно шофьор на някой от двата пикапа. Хромираният клапан изкривяваше образа, но главата на човека почти опираше в горния край на вратата. Едър мъж. Ръцете му шареха зад гърба. Ричър чу как резето щракна. После мъжагата се размърда и отпусна ръце. Беше облечен с черна тениска. Върху нея имаше някакъв надпис, но Ричър не успя да го прочете наопаки. Имаше и емблема. Може би на петролна компания.
— Нов ли си по тия места? — попита непознатият.
Ричър не отговори. Продължаваше да гледа отражението.
— Зададох ти въпрос — каза онзи.
Ричър не му обърна внимание.
— На теб говоря.
— Е, правиш голяма грешка — каза Ричър. — Ами ако се окажа любезен човек? Може да се завъртя, за да те изслушам, при което ще ти опикая обувките.
Едрият тип смутено пристъпи от крак на крак. Очевидно си беше приготвил цяла реч. Тъкмо на това разчиташе Ричър. С едно импровизирано прекъсване щеше да го обърка. Поне за малко, колкото да се приведе в приличен вид.
Мъжагата продължаваше да пристъпва от крак на крак. Чудеше се дали да реагира.
— Май на мен се пада да ти обясня това-онова — каза той. — Все някой трябва да го стори.
Не реагираше. Явно му липсваше талант за импровизация.
— Какво да ми обясниш? — попита Ричър.
— Как стоят нещата по нашия край.
Ричър се позабави още малко. Едно му е лошото на кафето — стимулира отделителната система.
— И как стоят нещата по вашия край? — попита той.
— По нашия край не водим боба̀рите там, където ходят прилични хора.
— Какво? — трепна Ричър.
— Кое точно не ти е ясно?
Ричър въздъхна. Оставаха около десет секунди.
— Нищо не ми е ясно — каза той.
— Не бива да водиш боба̀ри в свестни заведения.
— Какво е боба̀р? — попита Ричър.
Непознатият пристъпи напред. Отражението му нарасна с неестествена бързина.
— Латиносите — каза той. — Само боб плюскат.
— Латиноамериканците — поправи го Ричър. — Ако ще говориш на чужди езици, кажи го просто
— Ти да не се правиш на умен?
Ричър привърши, въздъхна и се закопча. Не пусна водата. Струваше му се някак неуместно да го прави на такова място. Обърна се към мивката и завъртя крана.
— Е, от теб поне съм по-умен — каза той. — Няма две мнения по въпроса. Но това още нищо не означава. Ония хартиени кърпи са по-умни от теб. Много по-умни. Всяко отделно листче е истински гений в сравнение с теб. Могат едно по едно да минат през Харвард и да завършат с отличие, докато ти се мъчиш да изкараш начално образование.
Все едно, че дразнеше динозавър. Някакъв тлъст бронтозавър, чийто мозък е безкрайно далеч от всичко останало. Звукът влиза в ушите и след известно време бива възприет и осъзнат. Минаха четири-пет секунди, докато лицето на непознатия се промени. След още четири-пет секунди той замахна. Мощен, бавен замах на грамаден юмрук върху яка и тежка десница. Целеше се високо в главата на Ричър. Можеше и да нанесе сериозни поражения, ако беше улучил. Но не улучи. Ричър хвана с лявата ръка човека за китката и я спря на половината път. Влажно плющене отекна от плочките по стените.
— Бактериите на тоя под са по-умни от теб — каза той.
Извъртя бедра на деветдесет градуса, за да предпази слабините си, после се вкопчи в китката на противника. Някога можеше да троши кости с подобно стискане. Не беше въпрос на сила, а на свирепа решителност.
Но сега нямаше настроение.
— Днес ти е щастлив ден — каза той. — Откъде да знам, може и да си полицай. Затова ще те пусна.
Мъжагата гледаше отчаяно смазаната си китка. Пред очите му плътта се подуваше и почервеняваше.
— След като се извиниш — добави Ричър.
Онзи продължи да го гледа тъпо още четири-пет секунди. Като динозавър.
— Извинявай — каза той. — Много съжалявам.
— Не на мен, тъпако — прекъсна го Ричър. — На дамата.
