Кармен поклати глава.
— Свърших ги. Сега прехвърлям всичко по сметката на свекърва ми. Тя ще разбере чак след месец.
Тя свали една ръка от волана и опипа зад гърба си. Извади мажа дамска чантичка и я пусна в скута на Ричър.
— Провери, ако не вярваш.
Той седеше неподвижно с чантата на колене.
— Не бих си позволил да бъркам в дамска чанта.
— Моля те. Искам да ме разбереш.
Той се поколеба, после отвори чантичката. Отвътре го лъхна аромат на парфюм и козметика. Имаше четка с няколко дълги черни косми върху нея. Нокторезачка. И тъничко портмоне.
— Провери го — повтори Кармен.
В портмонето имаше протрита банкнота от един долар. Нищо повече. Един самотен долар. Никакви кредитни карти. Тексаска шофьорска книжка с нейната изненадана физиономия. Зад пластмасово прозорче имаше снимка на малко момиченце. Детето беше пухкаво, с гладка розова кожа. Блестяща руса коса и лъскави, живи очи. Лъчезарна усмивка, разкриваща мънички бели зъбчета.
— Ели — каза Кармен.
— Много е хубава.
— Красавица, нали?
— Къде спа снощи?
— В колата — каза тя. — За мотел искат четирийсет долара.
— На мен ми взеха малко над двайсет.
Кармен сви рамене.
— Щом е над долар, не мога да си го позволя. Тъй че оставаше само колата. Всъщност е доста удобно. После изчаквам сутрешния наплив и се измивам в тоалетната на някое заведение, без да ме забележат.
— А какво ядеш?
— Нищо.
Тя намали скоростта. Може би се опитваше да икономиса последния бензин.
— Аз ще платя — каза Ричър. — Нали ме возиш.
Край пътя се мярна нова табела. „Ексон“ 15 километра.
— Добре — кимна Кармен. — Съгласна съм. Но само защото искам да стигна до Ели.
Тя ускори отново, вече уверена, че горивото ще им стигне за петнайсет километра. Според Ричър дори и толкова мощен двигател нямаше да изгълта повече от четири литра. Дори на висока скорост. Той се облегна назад и загледа как хоризонтът лети насреща. После изведнъж осъзна какво трябва да направи.
— Спри колата — каза той.
— Защо?
— Просто го направи, разбра ли?
Тя го погледна озадачено, но отклони към неравната отбивка на пътя и спря. Остави левите колела върху асфалта и не изключи двигателя. Климатикът продължаваше да бучи.
— А сега почакай — каза Ричър.
Двамата изчакаха в прохладното купе, докато мина камионът, който бяха изпреварили.
— Сега не мърдай — нареди Ричър.
Той разкопча предпазния колан, извъртя очи надолу и откъсна джоба на ризата си. Евтина материя, калпав шев — парчето плат се отдели без затруднение.
— С какво си облечена? — попита той.
— Моля? Какво правиш?
— Кажи ми точно с какво си облечена.
Тя се изчерви. Нервно преплете пръсти.
— С тази рокля. И бельо. И обувки.
— Покажи ми обувките.
Тя се поколеба за секунда, после се наведе и свали обувките. Подаде му ги една по една. Ричър провери внимателно. Вътре нямаше нищо. Върна ги. След това се приведе напред и разкопча ризата си. Съблече я. Подаде я на Кармен.
— Сега излизам — каза той. — Ще се обърна. Свали всичко и облечи ризата. Остави дрехите на седалката, после излез.
— Защо?
— Направи го, ако искаш да ти помогна. Съблечи всичко, разбра ли?
Той излезе навън. Отдалечи се, обърна гръб на колата и се загледа обратно в посоката, от която бяха дошли. Беше много горещо. Усети как слънцето обгаря кожата по раменете му. После чу вратата на кадилака да се отваря. Обърна се и видя как Кармен излиза боса, облечена с неговата риза. Направо се губеше в нея. След миг тя заподскача от крак на крак, защото пътят пареше петите й.
— Можеш да си задържиш обувките — подвикна Ричър.
Тя посегна вътре, взе обувките и ги надяна.
— А сега мини настрани и изчакай — нареди той.
Тя пак се поколеба и отстъпи на три метра от колата. Ричър се върна. Дрехите й лежаха сгънати на седалката. Той не им обърна внимание. Отново претърси портфейла, след това куфарчето. Нищо. Завъртя се към дрехите и ги изтръска. Бяха още топли от тялото й. Рокля, сутиен, бикини. Нищо скрито между тях. Остави ги върху покрива на колата и се зае да я претърсва.
Работата му отне около двайсет минути. Не пропусна нищо. Под капака, цялата вътрешност на купето, под килимчетата, в седалките, под седалките, в багажника, под калниците, навсякъде. Не откри абсолютно нищо, а бе готов да си заложи главата, че никой цивилен не е в състояние да укрие нещо от него в автомобил.
— Добре — подвикна той. — Сега се обличай. По същата процедура.
Постоя обърнат, докато я чу зад себе си. Кармен държеше ризата му. Той я взе и се облече.
— За какво беше цялата работа? — попита Кармен.
— Сега ще ти помогна — каза Ричър. — Защото вече ти вярвам.
— Защо?
— Защото наистина нямаш пари — обясни той. — Нямаш и кредитни карти. Нито в портмонето, нито укрити някъде из колата. А никой не заминава внезапно на петстотин километра от дома си без пукната пара. Освен ако има много сериозни неприятности. А човек с много сериозни неприятности заслужава да получи помощ.
Тя не каза нищо. Само кимна едва забележимо, сякаш приемаше комплимент. Или правеше. Върнаха се в колата и затвориха вратите. Поседяха една-две минути на хладно, после Кармен пак изкара кадилака на пътя.
— Значи имаш една година — каза Ричър. — Много време. След година може да си на милион километра оттук. Ново начало, нов живот. Това ли искаш от мен? Да ти помогна да се измъкнеш?
Тя мълча две-три минути. Отминаха още пет километра. Пътят леко слезе надолу, после пак се изкачи. Далеч на следващото било се мержелееха сгради. Вероятно бензиностанцията. Може би имаше и гараж на пътна помощ.
— В момента искам просто да се съгласиш с мен — каза Кармен. — Една година е много време. Няма нищо лошо, че чаках досега.
— Естествено — кимна Ричър. — Една година стига. Няма нищо лошо, че си изчакала.
Тя не каза нищо повече. Мълчеше и караше бясно към бензиностанцията, сякаш беше въпрос на живот и смърт.
Най-напред стигаха до автомобилно гробище. Откъм пътя имаше дълга ниска барака от гофрирана ламарина със заковани по предната стена вехти автомобилни тасове. Зад нея се простираха няколко декара, отрупани с останки от катастрофирали коли. Бяха натрупани на пет-шест реда, като по-старите модели лежаха най-отдолу, съвсем като геологически слоеве. След бараката имаше отклонение към
