Смъртоносна жега

бензиностанцията. Тя се оказа толкова допотопна, че имаше цели четири тоалетни вместо обичайните две и колонки със стрелки вместо въртящи се цифри, а някакъв мълчалив и намусен тип излезе да ги обслужи лично въпреки жегата.

Кадилакът изгълта повече от осемдесет литра, които струваха на Ричър горе-долу колкото наема за мотелска стая. Той подаде банкнотите през прозореца и не взе рестото от един долар. Реши, че човекът си го е заслужил. Според таблото температурата отвън наближаваше четирийсет и четири градуса. Нищо чудно, че не му се говореше.

После Ричър се запита дали пък не го дразни фактът, че някаква си боба̀рка вози бял мъж в кадилак.

— Gracias, sehor — каза Кармен. — Благодаря.

— Няма защо — отговори той. — De nada, senorita.

— Значи говориш испански?

— Всъщност не — каза Ричър. — Служил съм къде ли не, тъй че мога да казвам по някоя и друга дума на всякакви езици. Но не знам нито един. Освен френския. Френски говоря много добре. Майка ми беше французойка.

— От Луизиана или от Канада?

— От Париж, Франция.

— Значи си половин чужденец — каза Кармен.

— Понякога имам чувството, че е повече от половина.

Тя се усмихна, сякаш не му вярваше, и отново изкара колата на пътя. Указателят за гориво сочеше пълен резервоар и това сякаш я поуспокои. Кармен навлезе в дясното платно и увеличи скоростта.

— Но би трябвало да ме наричаш сеньора, а не сеньорита — каза тя. — Аз съм омъжена.

— Да — кимна Ричър. — Май така излиза.

Мълчаха един-два километра. Кармен се облегна удобно назад и отпусна ръце върху долната извивка на волана. После дълбоко си пое дъх.

— Е, добре, ето какъв е проблемът — каза тя. — Не разполагам с една година.

— Защо?

— Защото преди месец неговият приятел, адвокатът, дойде у дома. Каза ни, че се подготвяла някаква сделка.

— Каква сделка?

— Не знам със сигурност. Никой не ми каза каква точно. Предполагам, че Слуп се кани да натопи някои свои съдружници срещу възможността за по-ранно помилване. Вероятно другият му приятел прокарва нещата чрез прокуратурата.

— По дяволите — изруга Ричър.

Кармен кимна.

— Да, по дяволите. През цялото време са си скъсвали задниците от старание да уредят сделката. А аз трябваше да се усмихвам до уши, като че с нетърпение чакам Слуп да се прибере у дома по-рано.

Ричър мълчеше.

— Но отвътре ми идеше да крещя — продължи тя. — Разбираш ли, бях чакала твърде дълго. Година и половина не направих нищичко. Мислех, че съм в безопасност. Грешах. Проявих непростима глупост. Бях седяла в капан, без да подозирам, а сега вратичката се захлопва и аз оставам вътре.

Ричър бавно кимна. Разчитай на най-доброто, готви се за най-лошото. Това бе неговият принцип в живота.

— Докъде е стигнала сделката? — попита той.

Колата продължаваше да се носи на юг.

— Вече е сключена — каза Кармен с изтънял глас.

— И кога ще излезе на свобода?

— Днес е петък. Не вярвам да го пуснат през почивните дни. Значи в понеделник. Още два дни, това е.

— Разбирам — промърмори Ричър.

— Затова се страхувам. Той ще се прибере у дома.

— Разбирам — повтори Ричър.

— Наистина ли разбираш?

Той не отговори.

— Понеделник вечерта — каза Кармен. — Всичко ще почне отново. И ще е много по-зле отпреди.

— Може пък да се е променил — каза Ричър. — Понякога затворът променя хората.

Излишни приказки. Разбра това по лицето й. А и от личен опит знаеше, че затворът променя хората, но не за добро.

— Не, ще бъде по-зле от когато и да било — настоя тя. — Знам това. Знам го със сигурност. Здравата съм загазила, Ричър. Уверявам те.

Отново имаше нещо странно в гласа й.

— Защо?

Кармен размърда ръце върху волана. После плътно затвори очи, макар че караше със сто и десет километра в час.

— Защото аз го издадох на данъчните — каза тя.

Фордът продължи на юг, после на запад и накрая на север, описвайки огромна плавна дъга. По някое време наближи магистралата, за да зареди резервоара от колонката за самообслужване на една оживена бензиностанция. Шофьорът пъхна в процепа крадена кредитна карта, след това избърса отпечатъците си и я пусна в кофата за боклук до колонката, сред купчината празни бутилки от моторно масло, кутии от безалкохолни напитки и смачкани салфетки, покрити с прах и мръсотия от предните стъкла. Жената разгъна карта и избра следващия пункт от маршрута. Задържа показалеца си на място, докато шофьорът се върна зад волана и извъртя глава да погледне.

— Сега ли? — попита той.

— Само да проверим — отвърна тя. — За по-късно.

— Толкова добър план ми изглеждаше — каза Кармен. — Направо железен. Знаех колко е алчен и упорит, затова бях сигурна, че няма да им окаже съдействие и следователно ще влезе в затвора, поне за малко. Дори ако по някакво чудо останеше на свобода, надявах се за известно време да е прекалено зает. А и се надявах да докопам малко пари — нали разбираш, докато ги крие. Всичко мина като по ноти, ако изключим парите. Но по онова време не ме беше грижа за тях.

— Как го направи?

— Просто се обадих на данъчните. Има ги в телефонния указател. Създали са цял отдел за събиране на информация от съпругите. Обикновено това става при разводите, когато хората се озлобяват един срещу друг. Но аз и така бях озлобена.

— Защо не опита наистина да се разведеш? — попита Ричър. — Ефективната присъда е основание за развод, нали? Един вид напускане на семейното огнище.

Кармен се озърна през огледалото към куфарчето върху задната седалка.

— Това не решава проблема с Ели — каза тя. — Всъщност дори го прави още по-тежък. Предупреждава всички за възможността да напусна щата. От правна гледна точка Слуп има правото да изиска от мен да обявявам нейното местонахождение и съм сигурна, че би го направил.

— Можеш да останеш в Тексас — каза отново Ричър.

Тя кимна.

— Знам, знам. Но не мога. Просто не мога. Знам, че се държа неразумно, но не мога да остана тук, Ричър. Щатът е чудесен, в него наистина има чудесни хора и е много голям, тъй че мога да избягам надалеч. Но за мен той е символ. Тук ме сполетяха неща, от които искам да избягам. Не само със Слуп.

Ричър сви рамене.

— Ти си знаеш.