Онзи мълчеше. Ричър засили натиска. Усети как палецът му овлажня от пот и се хлъзна върху края на показалеца. Усети как костите в китката изпукаха и се размърдаха. Лъчевата и лакътната кост се сближаваха повече, отколкото е предвидено от природата.
— Добре де — изпъшка мъжагата. — Стига.
Ричър пусна китката му. Онзи се дръпна, подпря я с лявата ръка и остана да стои задъхан. Гледаше ту Ричър, ту китката си.
— Дай ми ключовете от колата — нареди Ричър.
Мъжагата неловко се завъртя, за да бръкне с лявата ръка в десния джоб. Измъкна голяма връзка ключове и му я подаде.
— Сега върви да ме чакаш на паркинга — каза Ричър.
Непознатият отключи вратата с лявата ръка и се измъкна навън. Ричър пусна ключовете в мръсния писоар и пак си изми ръцете. Грижливо ги избърса с книжни кърпи и напусна тоалетната. Когато излезе на паркинга, здравенякът го чакаше на половината път между заведението и кадилака.
— А сега бъди много любезен — подвикна му Ричър. — Предложи да й измиеш колата или нещо подобно. Тя ще откаже, но по-важно е намерението, нали така? Ако бъдеш изобретателен, ще си получиш ключовете от колата. Иначе се прибираш пеш.
През тъмното стъкло видя как Кармен ги гледа с недоумение. Той й направи знак да отвори страничното прозорче. Кръгово движение, сякаш въртеше ръчка. Тя свали стъклото само на пет сантиметра, колкото да се видят очите й. Бяха изплашени и разширени.
— Този приятел иска да ти каже нещо — съобщи Ричър.
Той се отдръпна. Мъжагата пристъпи напред. Заби поглед в земята, после се озърна към Ричър като бито псе. Ричър го насърчи с кимване. Онзи вдигна ръка пред гърдите си като оперен тенор или френски оберкелнер. После направи чупка в кръста, за да заговори през тесния отвор.
— Госпожо, исках само да ви кажа, че всички тук страшно ще се радваме, ако дойдете пак в най-скоро време и понеже така и така сте тук, не искате ли да ви измия колата?
— Какво? — ахна Кармен.
Двамата завъртяха глави към Ричър. Мъжагата го гледаше умолително, тя — смаяно.
— Пръждосвай се — каза Ричър. — Оставих ключовете в тоалетната.
Четири-пет секунди по-късно онзи се затътри към закусвалнята. Ричър заобиколи кадилака отпред. Отвори дясната врата.
— Мислех, че си решил да ме зарежеш — каза Кармен. — Че си помолил онзи човек да те вземе.
— Предпочитам да пътувам с теб — отвърна той.
Фордът продължи на юг, докато стигна малко селце на кръстопът. Отдясно имаше невзрачна закусвалня, отляво — празен паркинг. Полуизтрита пешеходна пътека върху асфалта. След това порутена бензиностанция и училище с една-единствена класна стая. Прах и мараня. Големият автомобил намали скорост и пропълзя едва-едва през кръстовището. Отмина училището, сетне изведнъж ускори и се отдалечи.
Малката Ели Гриър се загледа подир колата. Тя седеше на столче отвътре до прозореца и тъкмо бе почнала да отваря капака на голямата синя кутия, в която си носеше обяда. Чу как изскърцаха гумите, когато фордът рязко увеличи скоростта. Тя беше тихо, сериозно дете, склонно към безмълвни наблюдения. Продължи да гледа пътя с големите си черни очи, докато прашният облак се разсея. После насочи вниманието си към текущите дела, огледа съдържанието на кутията и съжали, че днес мама не си беше у дома, за да й приготви обяда вместо злата прислужница на семейство Гриър.
3
— Какво се случи преди година и половина? — попита Ричър.
Кармен не отговори. Движеха се по дълъг прав път през пустинята и слънцето печеше право над тях. Направлението е юг и наближава пладне, помисли си Ричър. Пътят беше асфалтиран, сравнително гладък въпреки множеството кръпки, но нащърбен по краищата. През неравни интервали се издигаха самотни рекламни табла, обещаващи бензин, стаи и магазини някъде в безкрайната далечина. От двете страни на пътя се разстилаше безжизнена напечена равнина, осеяна тук-там с неподвижни вятърни двигатели. По- близо до пътя имаше автомобилни двигатели, монтирани върху бетонни основи. Големи, мощни двигатели, каквито човек може да види под капака на стар шевролет или крайслер, боядисани в жълто и нашарени с ивици ръжда. Късите почернели ауспухови тръби стърчаха към небето.
— Водни помпи — обясни Кармен. — За напояване. Някога тук е имало земеделие. Бензинът тогава бил по-евтин от водата, тъй че тия машинарии работели денонощно. Сега вече няма вода, а и бензинът е твърде скъп.
Във всички посоки се простираше равнина, осеяна със сух храсталак. Някъде далеч на хоризонта, югозападно от безкрайния път, се мержелееше нещо — може би планини на сто километра оттук. Или беше само оптическа измама на маранята.
— Гладен ли си? — попита Кармен. — Ако не спираме, можем да вземем Ели от училище. Много ми се иска, от вчера не съм я виждала.
— Както кажеш — отвърна Ричър.
Тя увеличи скоростта до сто и трийсет километра в час. Големият кадилак подскачаше тежко по всяка издатина на асфалта. Ричър изправи седалката си и затегна предпазния колан. Кармен се озърна към него.
— Вярваш ли ми вече? — попита тя.
Той я погледна. Тринайсет години беше работил като следовател и по инстинкт не вярваше на каквото и да било.
— Какво стана преди година и половина? — повтори той. — Защо Слуп спря да те бие?
Кармен прихвана волана по-удобно. Разтвори длани, разкърши пръсти и отново ги стегна.
— Отиде в затвора — каза тя.
— Защото те биеше ли?
— В
Ричър не отговори. Само гледаше как Тексас се задава насреща, горещ и жълт като нажежен месинг.
— Такова нещо просто е невъзможно — каза Кармен. — Един тексаски джентълмен никога не би вдигнал ръка срещу жена. Всички го знаят. Особено пък
Денят, в който животът й се е променил завинаги, отново помисли Ричър.
— Какво е направил тогава?
— Не плащаше федерални данъци — каза Кармен. — Изкарваше големи пари от петролни концесии и продажба на сондажно оборудване в Мексико. Само че пропускаше да го спомене в данъчните си декларации. Всъщност пропускаше още какво ли не. Един ден го спипаха.
— И за това го прибраха в затвора?
Кармен направи гримаса.
— Всъщност направиха всичко възможно, за да не се стигне дотам. Като за първи път бяха готови да го оставят да се откупи. Нали разбираш, предлагаха всякакви варианти. За тях важното е да излязат на чисто и виновникът да си плати. Но Слуп беше прекалено голям инат. Накара ги сами да изровят всичко. Криеше фактите чак до делото. Отказа да плати. Твърдеше, че не им дължи нищо, което е просто смешно. А всички пари бяха вложени по семейните сметки, тъй че не можеха да ги пипнат. Според мен точно това ги вбеси.
— Значи се стигна до съд?
Тя кимна, без да го поглежда.
