от червило.
— Ами… бях бременна — каза тя. — Естествено, от това положението стана хиляди пъти по-лошо. Родителите ми са много набожни и благопристойни хора. Просто ме изгониха, това е. Отрекоха се от мен. Беше като във викториански роман, където прогонват героинята навън под снега с парцаливо вързопче в ръка. Само дето нямаше сняг, а вързопчето всъщност беше куфар от най-скъпа марка.
— И какво направи след това?
— Оженихме се. На церемонията присъстваха само шепа приятели от университета. Живяхме няколко месеца в Лос Анджелис, дипломирахме се и останахме там до края на осмия месец. Честно казано, беше много весело. Бяхме млади и влюбени.
Ричър си наля втора чаша кафе.
— Но?
— Но Слуп не можеше да си намери работа. Започнах да осъзнавам, че не търси много усърдно. Изобщо нямаше намерение да работи. За него колежът беше просто четири години веселба, преди да се прибере под семейната стряха и да поеме бизнеса на баща си. Баща му вече чакаше с нетърпение да се оттегли. Аз не харесвах тази идея. Смятах, че съм се лишила от много неща и той трябва да направи същото. Дълго спорихме. Нямах пари, а не можех да работя, защото бях бременна. В крайна сметка той надделя, когато вече нямаше с какво да си плащаме наема. Пристигнахме в Тексас и се настанихме в голямата стара къща при родителите, брат му и братовчедите. Там съм и до днес.
Отново говореше глухо и примирено. Денят, в който животът й се бе променил завинаги.
— И какво? — попита Ричър.
Тя го погледна в очите.
— Сякаш земята се разтвори под мен и пропаднах направо в ада. Бях толкова потресена, че отначало не успях да реагирам. Държаха се с мен някак странно и едва на втория ден осъзнах какво става. Разбираш ли, цял живот ме бяха гледали като принцеса, после станах едно от хилядите разхайтени хлапета в Лос Анджелис, но ето че изведнъж се превърнах в цветнокож боклук. Не го казваха открито, но беше
— Но той очевидно не те е зарязал.
Кармен наведе очи към масата.
— Не — каза тя. — Не ме заряза. Започна да ме бие. Първия път ме удари с юмрук в лицето. Ели се роди на другия ден.
Скрит зад групичка дървета на десетина километра от магистралата, на около половината път между Абилин и Биг Спрингс, фордът се превърна отново в нормална кола под наем. Номерата от Вирджиния изчезнаха и на тяхното място се появиха тексаски. Пластмасовите тасове се върнаха върху джантите. Антените за клетъчен телефон от задното стъкло бяха свалени и върнати в куфара. Късовълновите антени с магнитите отидоха да им правят компания. Сувенирните шапки бяха сложени една в друга и прибрани заедно с пистолетите. Един удар с камък превърна телефона на ситни парчета, които се разпиляха навсякъде из горичката. Малко крайпътна пръст, разсипана по дясната предна седалка, гарантираше, че хората от „Херц“ ще почистят заедно с нея и евентуалните влакънца и косми, останали от Юджин.
Сетне автомобилът се върна на асфалта и пое отново към магистралата. Движеше се с умерена скорост на запад — просто една най-обикновена кола, пълна с обикновени хора. Спряха още веднъж на един крайпътен паркинг, където си поръчаха безалкохолни напитки и се обадиха по телефонния автомат. Обаждането беше до Лас Вегас, откъдето автоматично се прехвърли към Далас, а оттам пък до кантора в едно малко градче в Западен Тексас. Докладваха, че засега всичко върви успешно и новината бе приета с благодарност.
— Разкъса ми устната — каза Кармен. — И ми разклати няколко зъба.
Ричър гледаше лицето й.
— Това му беше за пръв път — продължи тя. — Просто не се удържа. Но тутакси го обхванаха угризения. Сам ме откара до болницата. От имението пътят дотам е дълъг, отнема няколко часа, и през цялото време Слуп ме молеше да му простя. После настояваше да не казвам истината за станалото. Изглеждаше толкова засрамен, че се съгласих. Но, така или иначе, не ми се наложи да казвам нищо, защото веднага след пристигането започнаха болките и ме качиха право горе в родилното. Ели се роди на другия ден.
— А после?
— После всичко беше наред. Поне през първата седмица. След това пак взе да ме удря. Всичко го дразнеше. Че обръщах прекалено много внимание на бебето. Че не исках да правим секс, защото ме болеше от шевовете. Казваше, че от бременността съм станала дебела и грозна.
Ричър мълчеше.
— Дори и аз му повярвах — каза Кармен. — За дълго. Случват се такива неща. Трябва да имаш голямо самочувствие, за да устоиш. А в онази ситуация аз нямах самочувствие. Той ми го отне. Две-три години
— А семейството как реагира?
Кармен бутна настрани недопитата чаша.
— Те не знаеха. После баща му умря и стана още по-лошо. Той беше единственият разумен човек в рода. Свястно старче. Но сега останаха само брат му и майка му. Братът е ужасен, а майката — истинска вещица. И все още не знаят. Всичко се пази в тайна. Къщата е голяма. Всъщност дори не е къща, а цял комплекс около огромен двор. Всеки живее отделно от другите. А и нещата са много сложни. Той е прекалено горд и упорит, за да се съгласи с тях, че е допуснал грешка. Тъй че колкото повече ме ненавиждат останалите, толкова повече се преструва, че ме обича. Мами ги много успешно. Купува ми разни неща. Този пръстен например.
Тя вдигна дясната си ръка, изящно извита в китката, за да се види добре платинената халка с големия диамант. Пръстенът изглеждаше страхотно. Ричър никога не бе купувал диаманти. Нямаше престава колко струват. Сигурно цял куп пари.
— Купи ми коне — продължи Кармен. — Знаеше, че искам коне, и ми ги купи, за да се изперчи пред другите. Но истинската му цел беше да намери обяснение за синините. Гениално хрумване. Подсигури се веднъж завинаги. Кара ме да казвам, че съм паднала. Те знаят, че все още се уча да яздя. А по тия места щом паднеш от коня, смятат за нещо напълно естествено и синините, и строшените кости.
— И кости ли ти е чупил?
Кармен кимна и започна да опипва разни места по тялото си, като се извиваше и въртеше в тясното сепаре. От време на време прекъсваше за момент това мълчаливо броене, сякаш вече не можеше да си припомни всичко.
— Мисля, че най-напред бяха ребрата — каза тя. — Рита ме, докато лежа на пода. Често го прави, когато побеснее. После лявата ръка. Ключицата. Челюстта. Наложи се да ми реимплантират три зъба.
Ричър я гледаше втренчено.
Тя сви рамене.
— Хората от „Бърза помощ“ ме смятат за най-калпавата ездачка в цялата история на Тексас.
— Вярват ли на тази история?
— Може би така им изнася.
— А майка му? Брат му?
— Същата работа — каза Кармен. — Много ясно, че не биха се усъмнили в своя човек заради мен.
— За какъв дявол остана при него? Защо не си стегна куфарите още първия път?
Кармен въздъхна, затвори очи и извърна глава настрани. Положи ръце върху масата, после ги обърна с
