прекалено улегнал живот и искате да избягате от това чувство.
Той отново поклати глава.
— Не, всъщност е точно обратното. Откакто се помня, бях в армията, където животът
— Разбирам — каза тя. — Може би сте привикнали с хаоса.
— Сигурно.
Тя помълча.
— Какво е да бъдеш в армията откакто се помниш?
— Баща ми също беше военен. Тъй че израснах из военните бази по цял свят, а после надянах пагона.
— Но сега сте навън.
Той кимна.
— Да, свикнал на военен живот, без да има къде да отида.
Забеляза, че жената обмисля отговора. Усети как напрежението й се завръща. Може би неволно, без да го осъзнава, тя настъпи по-силно газта. Ричър имаше чувството, че нараства не само скоростта, но и нейният интерес към него.
Форд изработва модела „Краун Виктория“ в Сейнт Томас, Канада. Всяка година оттам излизат десетки хиляди автомобили и почти всички без изключение се продават на полицейски участъци, таксиметрови компании или агенции за даване на коли под наем. Само нищожно количество се купува от частни лица. Вече няма пазар за някогашните магистрални чудовища, а ако някой чудак все пак търси нещо подобно, „Форд“ предлага модела „Мъркюри Гранд Маркис“ — същата кола на почти същата цена, само че с по-хубава външност. Това подбива пазара, тъй че по-лесно можеш да видиш червен ролс-ройс, отколкото частна „Краун Виктория“. Затова при вида на този модел подсъзнанието автоматично си прави съответните изводи: ако не е жълто такси или черно-бял патрулен автомобил, значи си срещнал цивилна полицейска кола. А може и да е на някаква друга държавна агенция, да речем на ФБР, на тайните служби, или просто любезно е предоставена на старшия съдебен лекар или шефа на пожарната команда.
Това впечатление е подсъзнателно и има начини то да бъде подсилено.
На половината път към Абилин високият рус мъж отби от магистралата и подкара из пустите полета покрай гъсти горички, докато откри една прашна отбивка, навярно на десетина километра от най-близкото човешко същество. Там спря, изключи двигателя и отвори багажника. Дребният тъмнокос мъж измъкна тежкия куфар и го остави на земята. Жената вдигна капака и подаде на русия две табелки с автомобилни номера от Вирджиния. Той извади отвертка, свали тексаските номера и на тяхно място прикрепи новите. Тъмнокосият свали пластмасовите тасове от четирите колела, тъй че да се виждат евтините стоманени джанти. Сложи тасовете един в друг като чинии и ги метна в багажника. Жената извади от куфара четири антени — две за радиостанция и две за клетъчен телефон. Бяха ги купили евтино от един магазин за радиочасти в Лос Анджелис. Тя залепи телефонните антени на задното стъкло. Изчака да затворят багажника и сложи другите две върху него. Щяха да се крепят сами, имаха магнитни основи. Не бяха свързани с нищо. Служеха само за маскировка.
После дребният тъмнокос мъж зае мястото си зад волана, направи завой сред облак прах и бавно подкара обратно към магистралата. Форд, модел „Краун Виктория“, без тасове на колелата, цял куп антени, номера от Вирджиния. Всеки би разбрал, че е кола на ФБР с трима агенти, вероятно потеглили на спешна мисия.
— С какво се занимавахте в армията? — попита жената подчертано небрежно.
— Бях ченге — каза Ричър.
— И в армията ли има ченгета?
— Естествено — каза той. — Военна полиция. Нещо като детективи в армията.
— Не знаех — каза жената.
Помълча. Мислеше напрегнато. Изглеждаше развълнувана.
— Ще се засегнете ли, ако ви задам няколко въпроса? — попита накрая тя.
Ричър сви рамене.
— Нали ме качихте.
Тя кимна.
— Не искам да ви обидя.
— Трудно бих се обидил при дадените обстоятелства. Навън е четирийсет и три градуса, вътре само шестнайсет.
— Скоро ще има буря. Трябва да има при тая жега.
Ричър погледна напред към небето. Макар и оцветено в зеленикаво от стъклото, то бе ослепително ярко.
— Не виждам никакви признаци — каза той.
За миг жената се усмихна отново.
— Може ли да попитам къде живеете?
— Никъде — каза той. — Обикалям.
— Нямате ли си жилище?
Той поклати глава.
— Каквото виждате, това имам.
— Май предпочитате да не носите много багаж.
— Доколкото е възможно.
Тя помълча. Отминаха още два километра.
— Безработен ли сте?
Ричър кимна.
— В общи линии, да.
— Добро ченге ли бяхте? В армията, искам да кажа.
— Не бях от най-лошите. Направиха ме майор, дадоха ми два-три медала.
Жената се поколеба.
— Тогава защо напуснахте?
Разговорът започваше да прилича на разпит. Като за отпускане на банков заем или при назначение.
— Съкратиха ме — обясни Ричър. — След края на Студената война искаха по-малка армия с по-малко хора в нея, тъй че не им трябваха толкова много ченгета вътре.
Тя кимна.
— Също като в градовете. Ако населението намалее, намаляват и полицейските служби. Свързано е с бюджета. С данъците или нещо подобно.
Ричър премълча.
— Аз живея в съвсем малко градче — продължи жената. — Нарича се Ехо. На юг от Пейкъс, както ви казах. Усамотено местенце. Не че наистина има ехо. Името идва от древногръцката митология. Така се наричала една девойка, която обикнала Нарцис. Но той бил влюбен единствено в себе си, тъй че тя залиняла, докато останал само гласът й. Градът е кръстен на нея. Няма много жители. Но е окръжен град. Наоколо се простира пустош, почти като в окръг Лъвинг. Дори градска полиция няма, само един окръжен шериф, и толкоз.
Имаше нещо странно в гласа й.
— Това проблем ли е? — попита Ричър.
— По тия места живеят
— И какво?
— Човек неволно почва да си мисли, че
