Покушението

3

През цялото време, докато пътуваше обратно към Вашингтон, Фрьолих не преставаше да спори сама със себе си. Ако новините са чак толкова лоши, кога е редно да намеся Стайвесънт? Веднага? По- късно? Накрая тя отби колата на Дюпон Съркъл и му позвъни у дома. Зададе въпроса направо.

— Ще се оставя да бъда намесен, когато стане нужда — отвърна той. — Ти кого нае?

— Брата на Джо Ричър.

— На нашия Джо Ричър? Аз не знаех, че Джо имал брат.

— Има обаче.

— Що за човек е?

— Същият като Джо, може би малко по-грубоват.

— По-млад, по-стар?

— И двете — отвърна Фрьолих. — Навремето е бил по-млад, но сега вече е по-стар.

Стайвесънт помълча няколко мига.

— И той ли е толкова умен, колкото Джо? — запита я накрая.

— Още не мога да преценя — отвърна Фрьолих.

Стайвесънт отново замълча. После заяви:

— Е, позвъни ми, когато сметнеш за нужно. Все пак по-добре рано, отколкото късно, нали? И не казвай нищо на никой друг.

Тя натисна копчето да прекъсне разговора и отново се вля в рехавия неделен трафик. След около километър и половина паркира колата пред хотела. На рецепцията я очакваха и веднага я насочиха към стая 1201, на дванайсетия етаж. Един пиколо тъкмо влизаше в същата тази стая, натоварен с поднос, върху който имаше кана с кафе и две чаши, захлупени върху чинийките. Върху подноса нямаше мляко, захар или лъжички — само една оранжева роза в тясна порцеланова вазичка. Стаята беше съвсем обикновена за голям градски хотел. Две двойни легла, леки завеси с цветен мотив на прозореца, с нищо незабележителни литографии на стената, маса с два стола, бюро с доста сложен на вид телефонен апарат, поставка за телевизор, врата към съседното помещение. Ричър седеше на по-близкото до вратата легло. Облечен беше със спортно яке, отдолу с черна тениска, с черни джинси и обувки. В ухото си имаше миниатюрна слушалка, а на яката — убедително изработена имитация на значките на тайните служби. Беше гладко избръснат, а късо подстриганата му коса — старателно пригладена.

— Какво имаш да ми казваш? — попита тя.

— Не сега — отвърна той.

Келнерът постави подноса върху масата и мълчаливо се оттегли. Фрьолих чу как бравата щракна след него, обърна се към Ричър и мълчаливо го изгледа.

— Имаш вид, сякаш си един от нас — отбеляза тя.

— Дължиш ми доста пари — каза той.

— Двайсет бона?

Той се усмихна.

— Почти. Значи са ти казали?

Тя кимна.

— Но защо с банков чек? Това доста ме учуди.

— Скоро ще разбереш и няма да се чудиш повече.

Той се изправи и пристъпи към масата. Обърна чашките и наля кафе.

— Добре си пресметнал времето за румсървиса — каза тя.

Той отново се усмихна.

— Знаех къде се намираш. Както и че ще се върнеш с кола. Днес е неделя, по пътищата почти няма движение. Не е толкова трудно да определя времето ти на пристигане.

— И така, какво имаш да ми казваш?

— Че си доста добра — отвърна той. — Че си наистина много, много добра. Едва ли някой би могъл да свърши по-добре тази работа.

Тя го слушаше мълчаливо.

— Но?

— Но не си достатъчно добра. Трябва да се примириш, че този, който го дебне, може спокойно да се промъкне до него и да го очисти.

— Никога не съм казвала, че някой го дебне.

Той не отговори.

— Моля те, дай ми само информацията, Ричър.

— Три и половина — каза той.

— Три и половина какво? Три и половина по десетобалната система ли?

— Не. Армстронг е убит. Три и половина пъти.

Тя се облещи срещу него.

— Толкова скоро?

— Така ги преброих аз.

— Какво искаш да кажеш с половинката?

— Три пъти сигурно и веднъж с голяма вероятност.

Както пристъпваше към масата, тя се закова на място и го погледна изумено.

— За пет дни?! — извика тя. — Как така? Какво пропускаме?

— Налей си кафе — предложи той.

Фрьолих измина останалите крачки до масата като някакъв робот. Той й подаде чашата с кафе. Тя я пое от ръката му и се върна до леглото. Докато я носеше, чашата потракваше върху чинийката.

— Има два основни подхода — каза той. — Както по филмите. С Джон Малкович или с Едуард Фокс. Гледала ли си ги?

Тя кимна с безизразно лице.

— При нас има служител, който следи всички филми за политически атентати. Към Службата за анализ на охранителната дейност. Работата му е да анализира сценариите. Джон Малкович игра в „Под прицел“ заедно с Клинт Истууд.

— И с Рене Русо — добави той. — Тя беше доста добра.

— А Едуард Фокс преди много години е играл в „Денят на Чакала“.

Ричър кимна.

— Джон Малкович се опитва да премахне президента на Съединените щати, а Едуард Фокс — президента на Франция. Двама способни убийци, и двамата солови играчи. Но между тях има една основна разлика. Джон Малкович знаеше от самото начало, че няма да оживее след атентата. Той щеше да загине една секунда след президента. Докато целта на Едуард Фокс беше да се измъкне жив, след като изпълни мисията си.

— Но не успя.

— Така е на кино, Фрьолих. Във филмите злодеят си получава наказанието. Но иначе, в реална ситуация, би могъл да се измъкне като нищо.

— Е, и?

— Длъжни сме да разгледаме и двете възможности. Нападение отблизо на атентатор камикадзе или точен изстрел от разстояние.

— Нали ти казах, при нас има специален служител, на когото точно това му е работата. Разполагаме с резюмета на цели филми, с анализи, доклади, становища. Понякога беседваме със сценаристите, ако се появи нещо ново. Любопитни сме да разберем откъде им идват тези идеи.

— И научавате ли нещо?

Тя вдигна рамене и отпи от кафето; той видя как се зарови в паметта си, сякаш всичките резюмета, доклади, анализи и становища бяха подредени там в някаква мислена картотека.

— „Денят на Чакала“ е произвел фурор в службите, доколкото знам — каза тя. — Едуард Фокс играе професионален убиец, който си поръчва специална пушка, дето може да се маскира като патерица, все