поздравления, сякаш бяха първите, току-що научили за изборната победа. Имаше и такива, които се ръкуваха с две ръце, втората обикновено вкопчена в лакътя му или малко по-надолу. Или пък си носеха собствени фотоапарати и държаха някой от околните да ги снима с него. Някои изглеждаха разочаровани, че съпругата му не е с него тази вечер. Други напротив. Една жена толкова му се зарадва, че не спря да друса ръката му поне десетина-дванайсет секунди, като при това го дръпна към себе си и прошепна нещо в ухото му. Беше неочаквано яка за жена и без малко не го повали на пода. Той не я чу какво точно му шепне; като нищо можеше да е и номерът на хотелската й стая. Иначе беше височка и стройна, с тъмна коса и ослепителна усмивка, тъй че той не намери сили да и се разсърди. Просто отвърна на усмивката й и продължи напред. Бодигардовете му дори не трепнаха.
Постепенно той обиколи цялата зала, без да хапне нищо, без да пийне глътка, и след точно два часа и единайсет минути излезе през страничната врата. Тримата бодигардове го отведоха до лимузината и го откараха вкъщи. Пресичането на тротоара мина без инциденти и след още осем минути Брук Армстронг си беше у дома, със заключени отвсякъде врати и в пълна безопасност. Останалите агенти от тайните служби се изнизаха незабелязано от хотела, а гостите се разотиваха още цял час.
Фрьолих се качи в колата и потегли направо към офиса, откъдето се обади на Стайвесънт малко преди полунощ. Той вдигна на първото позвъняване; гласът му звучеше така, сякаш със затаен дъх е чакал до телефона.
— Всичко е наред — каза тя.
— Много добре — отвърна той. — Проблеми?
— Аз лично не забелязах.
— Прегледай записа от видеокамерите за всеки случай. Търси непознати лица.
— Така и смятам да направя.
— За утре доволна ли си?
— Не мога да се зарадвам на нищо вече.
— Твоят човек прояви ли се?
— Ами, просто си изгубих времето с него. Никакъв го няма.
— Нали ти казах? Беше напълно излишно.
В петък сутринта Армстронг нямаше належащи дела във Вашингтон, затова си остана у дома и извика наставника от ЦРУ за двучасов урок. После с охраната отработиха излизане (на жаргона на тайните служби — ексфилтрация) от сградата при пълен кортеж. Използваха брониран кадилак, ескортиран от два джипа с въоръжената охрана; отзад ги следваха две патрулни коли на градската полиция, а начело на кортежа имаше почетен взвод от униформени мотоциклетисти. От дома му го откараха до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето трябваше по обяд да излети за Ню Йорк. В знак на добра воля победената президентска двойка му бе разрешила да използва вицепрезидентския самолет „Еър Форс 2“, макар и без официалната позивна, на която щеше да има право едва след встъпването си в длъжност; за момента машината му служеше просто като удобен личен превоз. От летище Ла Гуардия в Ню Йорк го грабнаха три коли на местното оперативно бюро на тайните служби и го свалиха до Уолстрийт, в южния край на Манхатън, предвождани от мотоциклетен ескорт на нюйоркската полиция.
Фрьолих и хората й вече бяха заели позиции в сградата на Фондовата борса. Нюйоркското оперативно бюро се радваше на дългогодишно добро сътрудничество с Полицейското управление на Ню Йорк и тя не се съмняваше, че сградата се охранява надеждно. Срещите на Армстронг за успокоение на едрия финансов капитал бяха насрочени в една от залите за заседания в сградата на борсата и щяха да продължат общо два часа, така че тя разполагаше с време, за да си поеме дъх преди груповите снимки. Пресслужбата настояваше Армстронг и домакините му да се снимат на стъпалата пред могъщите колони на Фондовата борса малко след последния звънец, обявил края на търговията за деня. Тя не се и надяваше да ги разубеди, защото за тях подобна снимка съдържаше твърде положителна символика, от която не биха се лишили за нищо на света. Но самата мисъл, че повереният й човек ще застане неподвижен на открито сред високите сгради за какъвто и да било отрязък от време, я правеше дълбоко нещастна.
Тя нареди на хората си да заснемат на видео лицата на всички акредитирани фотографи, да проверят по два пъти журналистическите им карти, да претърсят основно всички калъфи на фотоапарати и всякаква друга екипировка и да пребъркат многобройните джобове на якетата им. После се обади по радиостанцията на лейтенанта от местния полицейски участък, за да разпореди целият квартал да бъде отцепен в радиус от триста метра и на сто и петдесет метра по вертикала. Едва тогава разреши на Армстронг да се смеси с подбраната група от банкери и брокери и да се пъчи пред обективите в продължение на пет убийствено дълги минути. Фотографите бяха наклякали на тротоара пред импозантното стълбище, за да уловят по-добър ъгъл на групата от раменете нагоре с колоните и големия транспарант на Фондовата борса за драматичен фон.
Накрая, слава богу, и това свърши. Армстронг вдигна ръка, направи отработен жест на съжаление
Докато наближаваха Ла Гуардия, мобилният телефон в колата й иззвъня. Беше старшият колега от финансовата служба, който в този момент седеше на бюрото си във Вашингтон.
— Става въпрос за банковата сметка, която следим — рече той. — Току-що клиентът е позвънил в банката и е поискал да му преведат двайсет хиляди долара до „Уестърн Юниън“ в Чикаго.
— В брой?
— Не, в банков чек.
— Банков чек на „Уестърн Юниън“? За двайсет бона? Значи има да плаща нещо на някого. Стока или услуга. Другояче не би могло да бъде.
Колегата й от Вашингтон не отговори и тя натисна копчето за прекъсване на разговора. В
„Еър Форс 2“ кацна на пистата в Бисмарк, столицата на Северна Дакота, и Армстронг се упъти към къщи, за да прекара нощта в собственото си легло и в компанията на жена си в семейния им дом южно от града. Къщата беше стара и голяма, с апартамент за слуги над пристройката с гаражите, понастоящем окупиран от агенти на тайните служби, които се разпореждаха в него като у дома си. Фрьолих съобразително вдигна личната охрана на мисис Армстронг, за да позволи на семейството да остане за известно време насаме. Тя освободи бодигардовете за цялата нощ, като вместо това разположи четирима допълнителни агенти около къщата — двама отпред, двама откъм задния двор. Щатската полиция допълваше нужната бройка; колите й бяха разположени в радиус от триста метра около къщата. Фрьолих лично обиколи целия охраняван периметър, за да се убеди, че всички са си по местата; тъкмо се прибираше успокоена, когато мобилният й телефон иззвъня.
— Фрьолих? — Беше Ричър.
— Откъде имаш този номер?
— Бил съм военен полицай. Намирам каквото ми трябва.
— Къде си?
— Не си забравила музикантите, нали? Ония в Атлантик Сити. Тази нощ трябва да си получат парите.
Връзката прекъсна. Тя се качи в апартамента над гаражите и се помота из стаята си колкото да убие времето. В един през нощта позвъни в бюрото на тайните служби в Атлантик Сити и оттам й докладваха, че двамата старци са си получили точната дължима сума точно навреме, после кола на службите ги е придружила до кръстовището с междущатската магистрала 1–95, откъдето са се насочили на север. Тя
