— Е, ще ми помогнеш ли? — повтори тя въпроса си.
Ричър я наблюдаваше как разкопчава палтото си; в помещението беше доста топло. Отдолу носеше семпла бяла блузка. Тя се премести по-близо и го загледа, полуизвърната към него. Приличаха на любовници в някой мързелив неделен следобед.
— Не знам — отвърна той.
— Ще бъде опасно — каза тя. — Трябва да те предупредя, че никой, освен аз самата, няма да знае, че съм се насочила към теб. Така че, ако случайно те видят и познаят някъде, ще стане голям проблем. Може би идеята ми беше глупава поначало. Може би не трябваше да те занимавам.
— Никой няма да ме види — успокои я Ричър.
Тя се усмихна.
— Преди осем години Джо ме беше уверил, че точно така ще отговориш.
Той не отвърна нищо.
— Това, за което те моля, е много важно. И спешно.
— Ще ми кажеш ли защо е толкова важно?
— Вече ти казах.
— А защо е спешно?
Фрьолих не отговори.
— Май никак не е теоретично това, за което говорим — заяви той.
Тя отново не отговори.
— Имам чувството, че става нещо.
Пак никакъв отговор.
— Имам чувството, че съществува реална заплаха за живота на вицепрезидента. От конкретен източник.
Тя извърна глава настрани.
— Не мога да коментирам това.
— Аз съм бивш военен — напомни й той. — Тоя отговор съм го чувал и преди.
— Става дума за проверка на охраната в реална обстановка — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?
Известно време той не отговори. После каза:
— Имам две условия.
Тя се обърна и бързо го погледна.
— И какви са те?
— Първо, да работя при студен климат.
— Защо?
— Защото току-що похарчих сто осемдесет и девет долара за топли дрехи.
По лицето й премина бегла усмивка.
— Публичните му изяви са на такива места, че навсякъде ще ти бъде нормално студено за средата на ноември.
— Това е добре — каза той. После бръкна в джоба си и извади кибрит, върху който беше напечатано име на хотел и адрес. — А тук работи една възрастна двойка. Наемат ги на седмица и те много се притесняват, че собственикът може да ги измами и да не им плати. Музиканти са. Предполагам, че всичко ще е наред, но искам да съм сигурен. Искам да поговориш с кварталните полицаи.
— Приятели ли са ти?
— Отскоро.
— В кой ден им плашат?
— В петък вечер, след последното изпълнение. Обикновено някъде към полунощ. Този петък, като си вземат парите, натоварват багажа в колата и поемат за Ню Йорк.
— Ще помоля един от моите агенти да им се обажда всеки ден. По-добре така, отколкото местната полиция, ако питаш мен. Тук имаме бюро. В Атлантик Сити се перат много пари, нали разбираш? В казината. И така, ще ми помогнеш ли?
Ричър отново се умълча и се замисли за брат си.
— Кога трябва да стане това? — запита той.
Точно в този момент в един склад до пристанището на Болтимор, на около двеста километра от Атлантик Сити, определена сума пари в брой смени собственика си в замяна на две огнестрелни оръжия и известно количество муниции от съответния вид. Солидна сума. Качествени оръжия. Специални муниции. Планирането на втория опит бе започнало след задълбочен, обективен анализ на причините за провала на първия. Като истински професионалисти извършителите не избързаха да припишат първия неуспех изцяло на неподходящата екипировка, но все пак решиха, че малко по-сериозна огнева мощ няма да им навреди. Внимателно обмислиха нуждите си и намериха доставчик, разполагащ точно с това, което им трябваше. Цената беше разумна. Те договориха гаранция както обикновено. Споразумяха се, че ако екипировката не върши работа, ще се върнат при доставчика и ще го прострелят в долната част на гръбнака. Без да го убиват — просто ще го приковат в инвалидна количка до края на живота му. Оръжието беше последната подготвителна стъпка в плана им. С неговото набавяне можеха да пристъпят към действие.
Новоизбраният вицепрезидент Брук Армстронг имаше шест основни задачи, които трябваше да изпълни през десетте седмици, оставащи до встъпването му в длъжност. Последната по ред и по важност беше да продължи да изпълнява задълженията си на младши сенатор от Северна Дакота до окончателното приключване на мандата му. Северна Дакота има население от около шестстотин и петдесет хиляди души, всеки един от които имаше равно право на неговото внимание по всяко време, но Армстронг добре разбираше, че до поемането на поста от неговия приемник те можеха и да почакат. Освен това до януари и програмата на Конгреса не беше особено натоварена. Така че задълженията му на сенатор не заемаха кой знае каква част от вниманието му.
Петата му задача беше да уреди плавното приемане на поста. Той бе насрочил две срещи с обществеността в родния си щат, за да предаде новия младши сенатор в грижовните ръце на послушните местни медии. Образността тук играеше голямо значение — двамата трябваше да бъдат виждани все рамо до рамо, разменящи топли ръкостискания и облени в още по-топли усмивки за пред камерите. Идеята беше телевизионните зрители да видят как Брук Армстронг прави символичната крачка назад, докато новият също така символично пристъпва напред. Тази деликатна хореография бе запланувана да се извърши на двете насрочени публични събрания — първото на двайсети ноември, второто четири дни по-късно. И двете събития щяха да бъдат неописуемо досадни, но партийната лоялност изискваше жертви.
Четвъртата задача на Армстронг беше да научи някои неща. Така например по силата на заеманата длъжност той щеше да бъде член на Съвета по национална сигурност. Като такъв щяха да го занимават с проблеми, които един младши сенатор от Северна Дакота не беше длъжен да знае. За личен наставник му назначиха един служител от ЦРУ; освен това хора от Пентагона и от тайните служби се изреждаха да му изнасят уроци. Всичко това умело се вписваше от сътрудниците му в малкото пролуки на неговата делова програма; материалът, който трябваше да усвои обаче, не беше никак малко.
А пък всичко останало в програмата му беше много по-важно. Особено от третата му по важност задача нагоре. Защото десетки хиляди дарители бяха подпомогнали предизборната кампания. Най-крупните от тях щяха да си получат дължимата благодарност по други начини, но и редовите поддръжници на президентската двойка, пожертвали от хиляда долара нагоре, трябваше да се почувстват част от техния триумф. Затова партията бе организирала няколко големи приема във Вашингтон, където дарителите да се срещнат със столичния елит и да си идат доволни по родните места. На местните партийни комитети бе поверена задачата да съставят списъци на поканените гости. При връчване на поканите тихомълком щеше да им бъде подшушнато, че още не е съвсем сигурно дали президентът или вицепрезидентът ще бъде официално домакин на събитието. На практика три четвърти от тези задължения вече бяха възложени на
