Покушението

Армстронг.

От втората задача нагоре нещата вече ставаха твърде важни. Втората задача от дневния ред на вицепрезидента до неговото встъпване в длъжност беше да погъделичка Уолстрийт. Всяка смяна на администрацията е деликатно събитие от финансова гледна точка. Разбира се, нямаше причина приемствеността в отношенията с бизнеса да не продължи и след тези президентски избори, но и най-лекото съмнение в този бранш води до нервност на финансовите пазари, а един борсов спад беше последното нещо, от което Армстронг и неговият шеф имаха нужда тъкмо сега. Така че се полагаха значителни усилия за успокояване на едрите инвеститори. Повечето срещи, особено с най-големите играчи, провеждаше лично новоизбраният президент във Вашингтон, докато на Армстронг се падаха по-дребните риби и той трябваше да им ходи на крака до Ню Йорк. За десетте седмици до полагането на клетва имаше насрочени пет такива срещи.

Ала най-важната политическа задача на Брук Армстронг беше съставянето на президентския екип. Всяка нова администрация трябва да намери нужните хора, за да попълни около осем хиляди щатни длъжности. От тях осемстотин подлежат на одобрение от Конгреса, а от тези осемстотин около осемдесет се смятат за ключови. Ролята на Армстронг беше да участва в подбора на кандидатите, както и да използва връзките си в Сената, за да осигури безпроблемното им назначение.

Оперативният център се намираше в офисите на новия вицепрезидент на Джи Стрийт във Вашингтон, но той счете за по-целесъобразно да направлява процеса от стария си кабинет в Сената. Откъдето и да се погледнеше, задачата никак не беше за подценяване. Беше си тежък, изнурителен и неблагодарен труд, но в това е разликата между първото и второто име, напечатани върху победилата президентска бюлетина.

И така, третата седмица на Армстронг след изборната победа протече при следния дневен ред: той прекара вторника, срядата и четвъртъка, без да напуска Вашингтон, зает с работа по екипа. Съпругата му се радваше на заслужена следизборна почивка в семейния дом в Северна Дакота, а той беше сам в къщата си в Джорджтаун. Фрьолих бе изпратила най-добрите си агенти и ги държеше в двайсет и четири часова повишена бойна готовност около къщата.

Четирима агенти се редуваха да стоят вътре при него, докато четирима униформени полицаи от градската полиция дежуреха отвън в две патрулни коли — по двама пред къщата и в сляпата уличка зад нея. Всяка сутрин лимузина на тайните служби го взимаше от входа и го откарваше до кабинета му в сградата на Сената, следвана от кола с въоръжена охрана — канонерката, както й викаха. И на качване, и на слизане от колата неколцина агенти го превеждаха сръчно през тротоара, преди евентуалните минувачи да са усетили какво става. През целия работен ден трима снажни агенти с черни костюми, бели ризи, дискретни вратовръзки и тъмни очила дори през ноември — личната му свита от бодигардове — не се отделяха от него, сякаш беше постоянно заключен в една триъгълна клетка от човешки тела. Тримата никога не се усмихваха и почти не говореха помежду си; очите им не преставаха да опипват пространството наоколо; телата им постоянно изменяха позата си, сякаш с тези микроскопични промени увеличаваха шансовете си да парират евентуална атака срещу обекта или да го прикрият от куршумите. Понякога той чуваше припукването на миниатюрните радиостанции в ушите им. На китките си имаха залепени микрофони, а под саката си картечни пистолети. Макар да намираше цялата ситуация за доста вълнуваща, той си даваше сметка, че докато е в сградата, не го заплашва никаква опасност. Освен това отвън из целия квартал бяха разположени редовни полицейски сили, а в Сената и на целия Капитолий имаше отделна охрана; на всеки вход имаше постоянни метални детектори, а в сградата влизаха главно конгресмени, сенатори или членовете на техните екипи, които бяха преминали през всички етапи на проверките за благонадеждност.

Ала Фрьолих не споделяше увереността на Армстронг. Тя непрестанно се оглеждаше да зърне Ричър било около къщата в Джорджтаун, било сред тълпата по улиците край Капитолийския хълм, а от него нямаше и следа. Той просто не се виждаше никакъв. Нито пък някакви други съмнителни лица се навъртаха наоколо. Това би трябвало да я успокои, но всъщност още повече я плашеше.

Първият прием за финансови спомоществователи на средно ниво беше насрочен за четвъртък вечер в балната зала на един от големите хотели в столицата.

Още отрано следобед цялата зала бе обходена сантиметър по сантиметър от специално обучени полицейски кучета, а на всички ключови места бяха разставени цивилни детективи от градската полиция, които щяха да си тръгнат много след официалните гости. В допълнение към това Фрьолих постави двама агенти от тайните служби на входа на хотела, шестима във фоайето и още осем на различни места в залата. Още четирима завардиха служебния вход за доставчиците, откъдето щеше да влезе Армстронг. Дискретни видеокамери, всяка свързана с отделен магнетофон, оглеждаха всяка педя от фоайето на хотела. Камерите бяха синхронизирани с централен компютър, така че записът на всяка една от тях да може да се съпоставя по време със записите на останалите, съставяйки единна картина за случващото се във всички охранявани помещения.

Списъкът на поканените се състоеше от хиляда имена. Ноемврийското време не позволяваше те да бъдат карани да чакат отвън на тротоара, а и естеството на събитието беше такова, че изискваше максимално ненатрапчиви мерки за сигурност; ето защо организаторите решиха да приложат зимния протокол. Това означаваше гостите да бъдат въвеждани във фоайето на хотела през временен метален детектор, монтиран на входната врата, веднага след слизането си от лимузината, след което да разговарят и да общуват помежду си във фоайето, докато изчакват всеки своя ред да преминат през по-строгата проверка на входа на балната зала. Там охраната щеше да преглежда напечатаните им поименни покани и да изисква от всекиго документ за самоличност със снимка; в допълнение всяка покана щеше да бъде поставяна за миг с лицето надолу върху малък стъклен плот, преди да бъде върната на приносителя за спомен. Под стъклото видеокамера, също синхронизирана с централния компютър, щеше да отбелязва с точност до секунда времето на пристигане на всеки от поканените. Накрая, преди да пристъпят в балната зала, щяха да минат през втори метален детектор. Екипите на Фрьолих бяха инструктирани да бъдат бдителни, но максимално любезни; да се шегуват с гостите и изобщо да се държат така, сякаш охраняват не Армстронг от тях, а тях самите от някаква неясна, но твърде вълнуваща заплаха.

През цялото време Фрьолих не откъсваше очи от мониторите, опитвайки се да съзре нечие лице, което да не е на място сред тази тълпа. Не видя такова, но това обстоятелство ни най-малко не я успокои. От Ричър нямаше и следа. Тя така и не можеше да реши дали да се чувства облекчена или притеснена от това. Дали изобщо се е заел със задачата? — запита се тя. За миг си каза, че може би трябва да разпространи описание на външността му сред своя екип, но веднага се разколеба. Това нямаше да е честно към него, а и към нея самата. Какъвто ида е резултатът, трябва да го знам — каза си тя.

Лимузината на Армстронг и канонерката с охраната влязоха в пространството пред служебния вход на хотела половин час след началото на приема, през което време гостите вече бяха изпили по една-две чаши евтино шампанско и изяли по толкова от изсъхналите хапки, колкото бяха успели да награбят от подносите.

Личната му тричленна охрана го преведе през една странична врата в залата и през цялото време на мероприятието гледаше да не нарушава триъгълната конфигурация в радиус от максимум три метра около него. Физическото му присъствие на приема бе определено на точно два часа, което, преведено във време за личен контакт, означаваше точно по седем секунди на гост. Ако дарителите просто изчакваха реда си между две въжета, седем секунди биха представлявали цяла вечност, но днешното събитие бе организирано по схемата на свободния достъп, така че ситуацията беше различна.

Един опитен политик по време на кампания бързо се научава при ръкостискане да хваща ръката на другия леко накриво, за горната част на китката, вместо за дланта; в този жест има нещо приятно забързано и делово — при толкова много поддръжници трябва да бързам, братле, да ме прощаваш! — като при това се предоставя изцяло на активната страна свободата да прекъсне контакта, когато си иска, без другият да може да направи нищо по въпроса. Ала при събитие като днешното подобна тактика не подхождаше. Армстронг трябваше да се ръкува като хората и при това да не се задържа твърде на едно място, за да осигури всекиму полагащите се седем секунди. Някои от гостите се задоволяваха с малко, но други можеха да стискат ръката му до безкрай, като го заливаха с многословни