— Нили я е правила — обясни той. — Снимката не е лоша. Може би си струва да я продадем на някое списание, да си избиете част от двайсетте бона.
Той отново седна на леглото и й подаде снимката. Тя се загледа в нея като хипнотизирана.
— Искам да ти докажа, че бях на малко повече от метър от него — каза Нили. — Можех да го пипна с ръка, ако си го бях поставила за цел. Пак щяха да ме гръмнат като Джон Малкович, но какво пък, това е играта.
Фрьолих кимна с побледняло, безизразно лице. Ричър й подаде следващата снимка. Беше правена с телеобектив някъде от високите етажи на сграда; на нея се виждаше Армстронг на стълбите пред борсата, дребна фигурка в средата на група хора. Върху главата му с химикалка несръчно беше нарисуван оптически прицел.
— Сега следва половината — каза Ричър. — Аз бях на шейсетия етаж на една сграда на триста метра от мястото на събитието. В отцепения от полицията периметър, но на по-голяма височина, отколкото им бе заповядано да проверяват.
— С пушка ли беше?
Той поклати глава.
— С парче дърво, издялано във формата и големината на пушка. И с фотоапарат, разбира се. С телеобектив. Но се държах така, сякаш изпълнявам истинска мисия. Разбира се, не исках да ме видят с калъф за оръжие в ръцете, затова поставих дървото в достатъчно голям кашон от компютърен монитор, по диагонал от горния към долния ъгъл, след което просто вкарах кашона в асансьора с ръчна количка, каквито ползват хамалите. Преструвах се, че е доста тежък. В сградата видях неколцина полицаи. Бях със същите тези дрехи, само без фалшивата значка и слушалката. Предполагам, че са ме взели за разносвач от някаква фирма за доставки. В петък, след края на седмичната борсова търговия, финансовият район утихва и сградите са почти празни. Аз си намерих удобен прозорец в една празна зала за съвещания. Прозорецът не се отваряше, така че, ако ми трябваше да стрелям, щеше да се наложи да изрежа част от стъклото. После щях да се измъкна тихомълком, като Едуард Фокс във филма.
Фрьолих кимна с неохота.
— Защо казваш, че това е било половин възможност? — запита тя. — Според всичко, което разправяш, Армстронг ти е бил в кърпа вързан.
— Не и в Манхатън — отвърна Ричър. — Аз бях на близо триста метра от мястото и на двеста метра височина над улицата. По права линия бях отдалечен на около триста и петдесет метра от целта. По принцип това не би трябвало да е проблем, но около тези високи сгради се образуват силни течения и възходящи въздушни потоци, които превръщат всеки далечен изстрел в нещо като лотария. Посоката на вятъра се променя всеки миг. Въздухът покрай фасадите се завихря, топлият се качва нагоре, студеният слиза надолу, така че няма никаква гаранция. Това е добра новина за теб, между другото. Нито един що- годе кадърен убиец не би посмял да стреля от разстояние в Манхатън. Само идиот би се заел с подобна задача, а един идиот и при идеални условия няма да улучи.
Фрьолих отново кимна, този път с известно облекчение.
— Е, слава богу — каза тя.
— Така че забрави за половинката. Заплахите бяха кръгло три. Не мисли повече за Ню Йорк. Вероятността тук беше твърде малка.
— Но в Бисмарк изобщо не беше така — намеси се Нили. — Ние пристигнахме там около полунощ. С редовен полет през Чикаго.
— Когато ти се обадих за музикантите, бях на около километър и половина от теб — добави Ричър. Той й подаде следващите две снимки. — Правени са в тъмното — каза той. — С инфрачервен филм.
На първата снимка се виждаше задната фасада на семейния дом на Армстронг. Цветовете бяха размити и силно изопачени от инфрачервената фотография. Но снимката очевидно бе направена от близко разстояние. Всеки детайл се различаваше съвсем ясно. Врати, прозорци. Фрьолих дори разпозна един от собствените си агенти на пост в задния двор.
— Ти къде беше застанал? — попита тя.
— В двора на съседите — отвърна Ричър. — На не повече от петнайсет метра. Съвсем проста маневра, инфилтрация в тъмното. Стандартна пехотна техника на проникване. Две-три кучета залаяха, но ние ги заобиколихме. Бойците от щатската полиция така и не забелязаха нищо от колите си.
Нили посочи с пръст втората снимка. На нея се виждаше предната фасада на къщата — заснета от същото разстояние, в същите размити цветове, със същите подробности.
— Бях на отсрещния тротоар, пред срещуположната къща, в сянката на гаража — каза тя.
Ричър се наведе напред. Тялото му едва балансираше на ръба на леглото.
— Ако трябваше да го ликвидираме, планът щеше да бъде всеки от нас да носи по една карабина М–16 с подцевен гранатомет. Може би плюс още една-две автоматични дългоцевни пушки. Или дори по една картечница М–60 на триножник. Във всеки случай разполагахме с достатъчно време, за да заемем стрелкови позиции. С гранатометите щяхме да изстреляме по една фосфорна граната в прозорците на приземния етаж, от двете страни на къщата, и Армстронг щеше или да се изпържи жив в леглото си, или да скочи през прозореца. Времето на атаката щеше да е, да кажем, четири сутринта. Това щеше да предизвика паника и тотално объркване. Ние щяхме да използваме мелето, за да очистим твоите агенти. Къде ти, ако си го бяхме поставили за цел, можехме цялата къща да нацепим на подпалки. При това най-вероятно щяхме да се измъкнем невредими. На вас нямаше да ви остава нищо друго, освен да ни гоните с кучета в пущинаците. Не казвам, че щеше да бъде приятно, но с малко късмет щяхме още веднъж да ви се изплъзнем.
В стаята настана тишина.
— Не ви вярвам — рече накрая Фрьолих. Тя гледаше втренчено снимките. — Това тук не може да е било в петък вечер. Сигурно сте отишли някой друг път, за да снимате.
Ричър не отговори.
— Така ли е? — настоя тя.
— Я виж това тук — каза той и й подхвърли друга снимка. Беше направена с телеобектив. На снимката се виждаше самата тя, седнала до прозореца в малкия апартамент над гаража, с мобилния си телефон в ръка. Топлинното излъчване на тялото й се бе отпечатало върху емулсията като причудлив ореол в оранжево и пурпурно. Но нямаше никакво съмнение — това беше тя. Изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.
— Тъкмо звънях в Ню Джърси — каза тихо тя. — Докладваха ми, че твоите приятели музикантите са си тръгнали доволни.
— Добре — каза Ричър. — Благодаря ти за помощта.
Тя гледаше с невиждащи очи трите снимки пред себе си и дълго време не промълви и дума.
— И така, в балната зала и пред фамилната къща имахме две стопроцентови възможности да го очистим — каза Ричър. — Два на нула за лошите, тъй да се каже. Но хитът беше на следващия ден. Тоест вчера. На митинга пред църквата.
Той й подаде поредната снимка. Беше правена с обикновен филм за дневна светлина от висок ракурс. На нея се виждаше Армстронг да крачи с дебелата си шуба през тревата на църковния двор. Златното есенно слънце хвърляше дълга сянка зад гърба му. Беше заобиколен от тесен обръч бодигардове, но главата му беше открита. Около черепа му с химикалка беше нарисуван оптически прицел.
— Бях в камбанарията — каза Ричър.
— Но църквата беше заключена! — извика Фрьолих.
— Да, в осем сутринта. А аз бях там от пет.
— И претърсена от горе до долу.
— Аз бях горе при камбаните. На последната площадка, зад подвижния капак над стълбата. Бях поръсил черен пипер върху стъпалата. Вашите кучета загубиха интерес и си останаха долу.
— Беше екип от местната полиция.
— Доста мърляво пипаха.
— Аз си мислех да отменя изобщо събитието.
— Трябваше да го отмениш.
