— После си казах, че трябва да го помоля да носи жилетка.
— Нямаше да му помогне. Аз щях да се целя в главата му. Беше прекрасен ден, Фрьолих. С ясно небе, слънце, никакъв вятър. Студен, плътен въздух.
Тя мълчеше.
— И какъв щеше да бъде сценарият, Джон Малкович или Едуард Фокс? — попита тя.
— Щях да прострелям Армстронг и после още толкова от околните, колкото бих могъл да улуча за следващите три-четири секунди. Главно полицаи, но също и цивилни, жени и деца. Щях да се целя ниско, в корема или по-надолу, за да ги раня, не да ги убивам. Това щеше да предизвика тотална паника. Щях да използвам объркването, за да сляза и да се измъкна. Нили ме чакаше отвън с кола; тя щеше да потегли още когато чуеше първите изстрели. Така че, ако питаш мен — Едуард Фокс.
Фрьолих стана и пристъпи към прозореца. Облегна се на перваза и се загледа навън.
— Това е истинска катастрофа — каза тя. Ричър не отговори. — Явно съм подценила амбицията и способностите ти. Не предполагах, че ще поведеш истинска партизанска война срещу него.
Ричър вдигна рамене.
— Наемните убийци не са най-нежните хора на света. А в тази игра те определят правилата.
Тя кимна.
— Освен това не предполагах, че ще потърсиш помощ от външен човек, особено от жена.
— Аз те бях предупредил — каза Ричър. — Казах ти, че няма да стане, ако през цялото време се оглеждаш за мен. Един атентатор няма да те посвети предварително в плановете си.
— Знам — каза тя. — Просто очаквах самотен мъж, това е.
— В тоя бизнес се работи екипно — отвърна Ричър. — Няма такова нещо като самотен убиец.
В стъклото на прозореца той видя отразена нещо като иронична полуусмивка.
— Значи ли това, че не вярваш на доклада на Комисията „Уорън“?1
Ричър поклати глава.
— Ти също не вярваш — отвърна той. — Едва ли някой сериозен професионалист ще му повярва.
— Днес нещо не се чувствам като професионалист — въздъхна Фрьолих.
Нили се изправи и пристъпи до прозореца, обърна се и се облегна с гръб на стъклото.
— Мисли за контекста — каза тя. — Положението не е чак толкова лошо. Двамата с Ричър сме работили в Отдела за криминални разследвания към военната полиция. Обучени сме да се справяме с всевъзможни задачи. И най-вече да мислим с главите си. Да проявяваме въображение и инициатива. Да бъдем по-корави от хората, с които бяхме принудени да се занимаваме, а повярвай ми, някои от тях бяха доста изпечени типове. Така че ние не сме обикновени граждани. Хора с нашата професионална специализация има не повече от десет хиляди в цялата страна.
— Десет хиляди души са много — каза Фрьолих.
— Много ли? Сред близо триста милиона? А каква част от тези десет хиляди в момента са на подходяща възраст и с нужната мотивация? Общият им брой спрямо населението на страната представлява статистически пренебрежима величина. Тъй че не го преживявай толкова. Твоята работа сама по себе си е невъзможна. Ти нямаш
Фрьолих се извърна с лице към стаята, преглътна и кимна.
— Благодаря — каза тя — за успокоителните думи. Но имам доста храна за размисъл, нали така?
— Отцепването — подсказа Ричър. — Отцепвай периметър с радиус поне осемстотин метра от обекта, дръж всякакви зяпачи настрана и по всяко време гледай да има поне четирима агенти в плътен обръч около нето. Това е всичко, което зависи от теб.
Фрьолих поклати глава.
— Не мога да го направя — каза тя. — Ще ме упрекнат, че се престаравам. Че дори нарушавам правилата на демокрацията. През следващите четири години в програмата му ще има стотици такива седмици. След третата година ще стане още по-страшно, защото той ще почне да подготвя преизбирането си и тогава публичните му изяви ще бъдат още почести. А пък ако го преизберат, след седем години ще се кандидатира и за президент. Нали сте виждали как става това? С огромни тълпи из цялата страна, от първичните избори в Ню Хампшър, та чак до края. Публични срещи по къси ръкави на градски площади. Вечери за дарители, с по хиляда куверта. Истински кошмар!
В стаята настъпи мълчание. Нили отлепи гърба си от стъклото на прозореца и пристъпи към шкафа. От чекмеджето, където бяха снимките, извади две тънки папки и вдигна нагоре едната.
— Ето ти нашия писмен доклад — каза тя. — Точка по точка, със съответните професионални препоръки.
— Добре — каза Фрьолих.
Нили вдигна втората папка.
— А това са разноските ни. Всичко е отчетено до цент. С разписки и прочие. Чекът да бъде на името на Ричър. Парите са си негови.
— Добре — повтори Фрьолих. Тя пое папките и ги притисна към гърдите си, сякаш се надяваше да я предпазят от някаква неясна заплаха.
— Остава Елизабет Райт от град Елизабет, Ню Джърси — вметна Ричър. — Не я забравяйте. Аз й обещах, че като компенсация, задето пропусна срещата с дарителите, ще я поканите на бала по встъпване в длъжност на новия президент.
— Добре — каза Фрьолих за трети път. — Или на бала, или на нещо друго. Ще трябва да говоря с организаторите.
Тя помълча неподвижно известно време.
— Истинска катастрофа — простена накрая.
— Задачата ти е невъзможна — отвърна Ричър. — Не се бичувай, това е положението.
Фрьолих кимна.
— Джо би ми казал същото. Той все казваше: при тези обстоятелства деветдесет и пет процента успеваемост е истински триумф.
— Деветдесет и четири — поправи я Ричър. — Откакто съществуват тайните служби, сме допуснали да очистят един президент. От общо седемнайсет. Шест процента провал.
— Деветдесет и четири, деветдесет и пет, какво значение има? — каза тя. — Така или иначе, Джо се оказа прав.
— Джо беше прав за доста неща, ако съм запомнил правилно.
— Но никога не сме допускали да убият вицепрезидент. Поне засега.
Фрьолих стисна двете папки под мишница и с пръстите на свободната си ръка заподрежда снимките в правилна купчинка върху шкафа, докато ръбовете им се изравниха. После ги сложи в чантата си. Вдигна глава и огледа четирите стени на стаята една по една, сякаш се опитваше да запамети точното разположение на предметите в нея. Жестовете й показваха, че с мъка събира мислите си. Още веднъж кимна и пристъпи напред.
— Трябва да тръгвам — каза тя.
След това излезе и вратата на хотелската стая се затвори с тихо съскане зад нея. Известно време никой от двамата не каза нищо. Застанала до ръба на леглото, Нили вдигна ръце нагоре и се протегна като котка, стиснала в юмруци маншетите на ватираната си блуза. После се прозина. Гъстата й мека коса се разпиля върху раменете. Блузата й се вдигна нагоре и погледът на Ричър опипа ивицата стегнати мускули над колана на джинсите.
— Все още хващаш окото — подметна той.
— А също и ти, особено в черно.
— Чувствам се като в униформа — отвърна той. — И то цели пет години, откакто съм цивилен.
Нили спря да се протяга, прибра косите си и придърпа блузата над колана на джинсите.
— Е, свършихме ли тук? — попита тя.
